Осем малки етюда върху желанието да виждаш

Не е достатъчно да се заяви, че опитът от четенето или писането е негоден да замени опита на преживяването. Не са нужни демонстрации, за да се докаже, че думата "кръв" няма нищо общо с кръвта, която можеш да видиш, че думата "пламък" никога не ще подпали страницата, на която е изписана. Но не това желая аз от думите. Чрез тях, както и чрез размишлението или образите съм ранен, без кръвта ми да потече, и познавам пламъците, без да бъда обгорен. Посред това събиране навътре, което навярно е отваряне, участвам в света и без присъствие, невключен в него. Струва ми се, че се впускам вдън себе си, че разговарям с мен самия, може би с един автор. Имам усещането, че разпознавам собствения си опит и наново го изживявам, обогатен, че стигам до обяснението му. Възликувам от догаждането, че не съм единственият, изпитал такова или такова вълнение.

Същата загадка просмуква и толкова прозаичните жестове на бръснаря. Какъв танц около мен, колко излишно наглед пилеене на крачки, обиколки напред-назад, навеждане и изправяне, доближаване и отдръпване! И непрекъснатият съпровод на щракащата ножица, която хвърка около косата ми с колебанията на пеперуда и с не по-малко усилия, отиващи на вятъра: колко ли удари в празното отиват за един, който кръцва истински? Повторението ги превръща във верига от жестове, ту по-далечни, ту по-близки до главата ми, за да кацне за миг един от тях на точно определено място: това е ловуване. Отново и отново се повтаря движението в китката, в ръката, в цялото тяло на бръснаря. Сам по себе си той е една работилница, разтърсвана от предавки, чието раздвижване и непрекъснато въртене са необходими за едно нищо в края на краищата: колко стъпки напред и назад, колко щракания на ножицата, повдигания, отклонени кацания, подновени в полет опити, напомнящи пчели, които влизат и излизат от устата на кошера, и всичко това само за един кичур, за един-единствен!

... очите му са уловили някакъв конкретен детайл, но той не спира да размотава гранката на размишлението.