15 ангела на върха на пръста ми

Сто лица
Ей така, както мислиш,
че от тука си минал,
както всичко в кварталите
си видял и си пипнал -
хлътваш в улица сенчеста
с неспокойни павета,
със повехнала хубост,
с проснати неглижета,
със прораснали клони
над прозорци приклекнали,
със улуци наднормени,
с черчевета приземни...
Пищна столична хубост
във две порти събрана
от ковано желязо,
в сипаничав калкан,
в нанагорнище рязко,
в откъртена тухла...
Кой ли дявол те вкара
във времевата пролука?
Ей така, както губиш се -
влиза вятър в ръкавите,
като лодка те бута,
на лоцман се прави...
...Тази София има сто лица и причини
да е твоето място
и по кръв, и по име.
Ей така, както вярваш,
че е книга затворена,
се оказваш в история.
Тайна. Столична. Твоя.

Да мине само този март,
да мине,
да му изсъхнат локвите, мъглите да изтлеят,
разцъфналите тръни да окапят,
тревите да се втурнат да растат,
да минат облаците, мокри от търпение,
да вдигнат сенките снагите си, премерени
от зимно слънце, тесни в раменете.
Да мине вятърът,
над мен да минат птичите ята
на път за вкъщи.
Да вдигна камъните, страховете,
змиите да се шмугнат между тях
и светлината тихо да ги стопли.
Веднъж да свърши март.
И може би отново ще съм същата.

Опитвам се да се загубя
според всички карти в главата си.
Един маршрут не се намери
да ме изтика
до място, на което
няма нужда от сърцето ми;
една пътека не зави
към безопасното;
и всички камъни крайпътни
отбелязват правото
да си на прав път.
И бойниците на очите ти
не ме предупреждават,
че на върха
на севера ми
ти, скрил карта зад гърба си,
чакаш
мен.