Горските жители

Доскоро всичко беше посипано от бял искрящ сняг. Само тук-таме по припека снегът беше ометен като с метла и отдолу кълнеше младата зелена трева.
За един месец всичко се промени. Няколко дни и нощи духа южнякът. Най-напред изтърси и изпуха дърветата и храстите от снега. После откъм снежните преспи засвяткаха тънки езичета - потекоха ручейчета. И всички вървяха право към горския поток. А и той сякаш се пробуди. Разби синкавата стъклена коричка, която цяла зима покриваше коритото. Събори ледените навеси и стрехички от двете страни. Зашумя и забърбори. А съвсем наскоро сърдито забуча и се заплиска, заскача от каменните прагове, запръска наоколо като сачми дребни светли капчици и полетя бясно към котловината.
А сега - от снега нямаше и следа. Жълт мек дюшек от ланшни листа застилаше гората. Само там, където извиваше пътеката те бяха утъпкани.
Но край потока е все още глухо. Само водата клокочи, някъде шурти като скрита чешмичка или шумоли тихо край камънаците.

Пътечката криволи покрай бъбривата малка рекичка. От двете страни върху зелени тераски всяка пролет цъфтеше кукуряк, жълт минзухар, див чемшир, медуничета и лисичи опашки. Над тях надничаше синчецът. Пламтяха като огньове жълтурчета. Около влажните корени растеше здравец и миризлива теменуга.
По-нагоре започваше дребен храсталак, а след него буковата гора.