Разказът на прислужницата

Той вече гали тялото ми, от носа до кърмата, както се казва...

Присядам на ръба на ваната, загледана в хавлиите. Навремето ме възбуждаха. Означаваха равносметката на любовта.

Знам обаче, че не е вярно. Просто прехвърлям отговорността, както правят децата с майките.

Любов, възкликваше Леля Лидия с омерзение. Само да ви пипна.

- Е, просто няма да му казваме, нали? - твърдо заявява тя. Не, с нещо повече, с категоричен поглед, все едно щраква портмоне.

Чувствам се като захарен памук - захар и въздух. Стиснеш ли ме, ще се превърна в лепкава бучка, розово-червена и разплакана.

- Здравей - казва.
Стар поздрав.

Нещо не им достига, дори на най-свестните.

Помня съвета на кралица Виктория към дъщеря ѝ: "Затвори очи и мисли за Англия". Но това не е Англия.

Оглежда ни, сякаш съставя опис. Една коленичила жена в червено, една седнала жена в синьо, две в зелено, прави, и един-единствен мъж със слабо лице отзад.

Внушавам си, че няма значение, името е като телефонен номер - само другите имат полза от него.

Няколко дни не успях да говоря с нея, само се гледахме, кратички погледи, като глътки.

Откъде да знаем, че сме били щастливи?

Хубаво е да имаш малки цели, които се постигат лесно.