Бермудски триъгълник

Странно просветлява смръщеният ден,
спомен загорчава: ти стоиш пред мен.
Искам да докосна пръстите ти пак,
но не зная просто как ...

Но зная:миналото мина, бъдещето - не;
ако се докоснем в кратък миг поне,
ще избухне огън, ще ни върне там...
Няма връщане назад!

И отново смръщен гледа ме светът.
Всеки се завръща в своя собствен път.
Всичко отминава под това небе,
болката отляво - не!

И си мислех - така се умира.
Сега зная - ТАКА се обича.

Има толкова много за казване,
че изобщо не стигат думите.
В ъгъла стои като наказано
току-що миналото ни безумие.

От кафето на бавни глътки
пием трезвата си разумност.
Неразумните ни прегръдки
ще останат утайка на дъното.

И е истинско безобразие
да мълчим, над чашите сведени.
Има толкова много за казване.
Но кафето
не става за гледане.

Децата ми не са виновни.
И твоите - също.
Любов - крила или окови?
Свят или къща?
Небе или затвор от фрази
ми обещаваш?
Любов - на крачка от омразата.
Лед или лава?
Децата ни не са виновни.
Но ние също.
Щом е любов това - любов да е.
Само не къща!

От твоето отсъствие съм болна.
Неизлечимо.
...
Спомени, вместо хапчета, гълтам
всяка вечер.
Сутрин се будя от неприсъствието ти.

Хилядата "не трябва", стоящи помежду ни,
и нашето безразсъдство да минем през тях,
ликуването тайно във нощи пълнолунни,
превърнало вината ни в безкрайно светъл грях.