Сребърна пара

като погледнеш надесно, ако е сутрин, първом ще съгледаш манастирските кози, посипани като ориз по ската.

Викаха му Майстор Турунджи, че не боядисваше само една оранжева боя, а много. Като туреше на купешката боя и малко изсушени зърна от калина с метличина, преждата светнеше.
Дойде невеста и му рече:
"Майсторе, вапцай ми едно пасмо за шар. Турунджиено."
"Какво турунджиено?"
"Еми..."
"Ама какво, бе джанам? Като невен, като калеш, като превтасала тиква или като слънце на заод?"
Те за това му требуваха билки, треви, корени и коренища всекакви.

Кабуре вижда, че тук майтап нема, и сваля капата. Което ще рече, че тая вечер той ще затвара кръчмата. Редко сваляше капата си. В нея беше целата му администрация. Паспортът, това беше навик да го носи със себе си от влашко време, разрешително от горския дърва да си насече, и то беше сгъвано и прегъвано безброй пъти, та с него беше гората свлекъл. Разрешителното боза да вари, то пък хич не се знаеше откога е. Имаше разписки за давани пари назаем и едно парче огризан химически молив, за всеки случай, ако потребва некъде подпис да се тури. Та сваля капата, ама току я придърпва към себе си. С едната ръка пие, с другата я е прихванал.