Изтръгнато от живота – моя и вашия

Щастлив те прави онова особено щастие, което идва преди самото щастие.

Et tamen dies oritur. / и все пак се съмва/
Това би трябвало да се каже в ден като този.
Зората изтласква лятната нощ, блясъкът на младото слънце наднича и се разстила на всички страни - денят безмилостно настъпва.
И все пак се съмва. Изговарям това и ми се струва, че в тази единствена дума - все пак - и в това, че е подчертана, се съдържа цялата тежест на човешкия живот.

Само активните хора с тяхната борбеност и дързост движат живота напред, но само пасивните и тяхното търпение и доброта го правят възможен и поносим.

Ако слънцето на родния край напусне човека, кой ще му свети по пътя на връщане.

Будиш се посред нощ, обезумял, потен, без дъх и с мътна мисъл, успокоиш се и отново потъваш, и така по няколко пъти идваш на себе си, без сам да знаеш кой от тези аз си наистина ти.
Напразно се мъчиш да събереш дребните късчета на този разбит свят и отново да съставиш някаква реалност, в която може да се живее. Всичко, което е факт, личност, дата - е непоносимо, а дъхът и почвата под краката изчезват от хаоса. Няма те- изобщо. За какво да се заловиш, къде да се притаиш? Как да надмогнеш мига, в който вече си започнал да живееш, без той да бъде последният?

Когато дойде време за завръщане, подреди нещата си в неголям куфар; всичко онова, което носиш винаги със себе си, за да ти послужи в обичания живот. Не се бой от онова, което там някъде те чака, и не съжалявай много за това, което оставяш тук, на морския бряг, защото той и без това не е твой постоянен покрив. Но като невидим багаж, без тегло и без обем, вземи късче от небето между клоните на пиниите, терасата с трите колони и каменната маса със зелени росни смокини, чаша гроздова ракия, къшей топъл хляб и добродушния нож край него. Към това сами ще се принадят клонка розмарин, две-три лаврови листа, стръкче ангелика и малко морска сол, от която се беше задавил при последното си къпане.
Нека това бъде споменът, който ще те придружава дни или месеци, докато не дойде време да отстъпи без капка съжаление мястото си на друг спомен за някой нов, различен свят.

Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно... Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък...

Странно колко мъничко е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно - колко често точно това мъничко ни липсва.

Толкова много са нещата от живота, от които сме се страхували. А не е трябвало. Трябвало е да живеем.

...скуката полека се превръща в пустиня.

Тишина, която изглежда бездънна, и време, сякаш е безкрайно.

Мълчанията са дълги, хладни и абсолютни, а когато ги прекъснат, това е някак рязко и неестествено.

В огнището - повече пепел, отколкото огън.

Не се боя от хората, а от нечовешкото у тях.

Трябва да се види много, за да се съгледа всичко.

Всички човешки движения са породени от необходимостта за нападение и отбрана. Нападението или отбраната, макар и в повечето случаи забравени, са основните истински и единствени причини и двигатели.

Повече благодарен, отколкото добър, по-скоро сърдечен, отколкото фин.

Накрая всичко, в което този наш живот намира израз - мисли, усилия, погледи, усмивки, думи, въздишки - всичко се стреми към отсрещния бряг, към който се насочва като цел и на който получава истинския си смисъл. И всичко това има какво да преодолее и да премине нещо: недоволство, смърт или безсмислие. Защото всичко е преход, мост, чиито краища се губят в безконечното, и спрямо него всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, на отвъдната страна.

И така, навсякъде по света, накъдето моята мисъл се запъти или спре, тя среща верни и безмълвни мостове като израз наувяхващото и вечно неудовлетворено човешко желание да свърже, да помири и спои всичко, което изникне пред нашия дух, очи и нозе, за да няма разделения, конфликти и раздели.

И най-сетне, изведнъж, кристалночист и светъл, пред очите ми изплува хоризонтът и аз занемявам пред красотата му. И така е най-добре. Не продумваш нищо, дори у себе си. Всеки възторг трябва да остане за по-малките, за по-малко невероятните красоти.

Защото разочарованието и болката отвеждат мисълта в миналото.

Борбата продължи през цялата зима и пролет. ( Беше някаква зла и прохладна пролет, та не даваше на лятото да грейне.) А с настъпването на май Юсуф излезе от изгнанието като победител. И животът продължи, лъскав, спокоен, монотонен. Но след онези зимни месеци, когато промеждутъкът между живота и смъртта, между славата и падението не бе дори колкото острието на ножа, у победителя везир остана нещо смирено и умислено. Онова неизразимо нещо, което изкусните и напатили се хора пазят у себе си като тайно благо и което само понякога неосъзнато се отразява в поглед, движение и дума.

Най-добре знаят да говорят хората, които умеят да мълчат.

Спокоен е светът, такъв какъвто го виждам в този момент. Безброй недовършени движения и непрочетени докрай жестове и зачатъци потънаха за миг в тъмната линия, в която двете стрелки се покриват. Спокойно и неподвижно е всичко около мен; сградите, растителността и предметите, освободени от сянката си, не се стремят наникъде и не казват нищо. В тази неосъзната, моментна самоизмама аз простирам това спокойствие върху целия свят като една от онези илюзии, които са истина само в един миг.