Малката светица и портокалите

Краят е спестено удоволствие, можеш да го отлагаш с години.

да не е сам в непоносимото щастие.

често пъти използваше лупа, за да чете любимите си книги - не защото не виждаше, а защото искаше любимите ѝ изречения да се разпадат на думи, думите - на любими букви, буквите - на едва доловими звукове, заглъхващи в притихналата ѝ памет, преди наново да я насеят с образи, предмети, пейзажи, предчувствия и светове.

Те са единствените майстори в света, които могат да скроят сън на жена за потъващ в историята ѝ мъж, да го ушият от сатен и невъзможност и да извезат името на мъжа и думата "край" като невидими синоними върху реверите на халата, малцината, които притежават тази дреха, придобиват способност да разбират бягствата на жените от любовта ...

вече се бе научил да чете липсващите думи в любовните изречения и може да поема дъх, когато те свършват.

Децата не трябва да са свидетели за края на каквото и да било ...

любовта ще престане да бъде чувство и ще се превърне в състояние.

Не ме прегръщай, ако можеш да спреш ...

с когото Тита спи заради изключителната и рядка възможност след любов да си говорят за книги.

Целият живот на мъжа е подготовка за липсата на една-единствена жена.

нещата стават видими само когато са гледани от двама души едновременно.

Грейс не можеше да остави един мъж необичан , ако той имаше въображение и ирония в прилични дози.Относно въображението намираше за приемливо да не бъркат стенанията и с взаимност , а за иронията и - точно обратното.Така или иначе , едното води към другото , а двете заедно - към леглото.

Все още не знаеше , че от мига , когато срещнеш някого и го обикнеш , когато го залюлееш в мислите си , трябва да започнеш да се учиш да живееш без него ; да проникваш в него , да се стичаш и изтичаш , да го вдишваш и издишваш , все едно че него го няма и няма да го има , и никога не го е имало , и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма остане след него , както и нищо не е имало преди него.И в тази мисъл , че другият е невъзможен , освен в изключително кратките мигове , когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях , ти можеш да влизаш като в стая , да поемаш въздуха и в дробовете си , да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците и , да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие , за миг да забравяш , че умираш.

По същия начин Тита никога не можа да си обясни причината да откаже да спи с този мъж , който истински я вълнуваше.Имаше периоди , в които си мислеше , че го прави от стремеж да остане вечна в неизтощимата му фантазия да я създава от жаждата и желанието си ; раздялата бе единственият начин да го задържи при себе си , макар понякога да минаваше и година , без да се сети за него ; друг път си мислеше , че неумиращото желание на всичките мъже , които бе оставила в историята си , да я имат все още я държи жива , не посволяват на старостта да я обхване отвътре , да я разяде без остатък.Портокалите на Маркес никога не гният , защото са пълни с тайни , които и той по никакъв начин не иска да разбере , каза след много години Тита , когато разбра пълната безсмисленост на отказаните оргии на плътта с Йосифидиус Йо. , но вече бе късно , а и невъзможно.
Никога по-рано Тита не бе срещала автор , чийто език се поражда от самото разказване , самоволно напуска историята и сам се превръща в история.

Добре отгледаното пораженение в любовта е лукс на средната възраст , мислеше Тита , възможност да се насладиш на стила толкова , колкото и на самата история.
-Взела съм решение повече никога да не спя с теб.
Усещането за загуба е в основата на всеки неповторим стил , особено при Маркес ; както в истинските любовни истории , така и в неговите разкази действието се отклонява от първоначалната посока , и едва съумява , с едно-единствено неподражаемо движение на финала , да се прибере и побере в собствената си кожа.Всяка негова история свършва така , че оставя читателя пред друга , нова , в която е абсолютно сам.

Йосифидиус правеше любов и бе готов за любов практически непрекъснато , стига само да си поемеше дъх и за секунди да осъзнае присъствието на Тита до себе си.Той проникваше в нея с език , пръсти , кожа , слюнка , слуз и сперма , напълно обсебен от идеята да удовлетвори желанието и за любов до края на дните , които и двамата знаеха , че няма да прекарат заедно поради ред причини , за които в момента нямаха желание да мислят.След двадесет и седмия оргазъм за 48 часа Тита вече знаеше , че Йосифидиус никога няма да напусне лабиринта , който движенията на вагината и бяха изградили в ума му.Онова , което не разбра тогава , бе , че му е подарила и постоянното , но благородно усещане за загуба , що се отнася до жените и отношенията му с тях в остатъка от живота.Години след това прочете "Следата от кръвта ти по снега" и проумя , че любовта и децата са урок по изчезване ; ежечасно усилие да населяваш празнотата , която другият отваря в теб.

Тита спеше с мъжете , защото много обичаше да чете.Намираше за неприлично и крайно невъзпитано да следва номерацията по страниците на желанията си отначало докрай , предпочиташе да скача в книгата с главата надолу , без да се интересува дали басейнът под краката и е пълен , или празен.Дегустаторът не изпива цялата бутилка вино , преди да прецени дали е хубаво , и една глътка му стига , разсъждаваше тя , докато приятели я убеждаваха , че книгите трябва да се четат до края.Краят е спестено удоволствие , можеш да го отлагаш с години.
Другият и навик бе да чете много книги едновременно.Подът под леглото и бе осеян с разтворени корици , започнати , препрочетени , недовършени и очакващи поредния подходящ миг.
Тита значеше , че историята на света е изписана по кожата на мъжете , и се стараеше да я чете по гърбовете им с пръсти на слепец , докато ги приемаше в себе си с всичките им нелепи опити за вечност и безсмъртие.Не правеше опити да запомня имената на мъжете , с които спеше , защото повечето от тях не бяха история , а обикновени премеждия.Историята винаги има име , докато името невинаги има история.