Астрофизика за заети хора

... През януари 2000 г. новопостроеният планетариум "Хейдън" в Ню Йорк предлагаше едно представление, озаглавено "Паспорт за Вселената", което отвеждаше посетителите на виртуално пътешествие от планетариума до края на космоса. По пътя зрителите разглеждаха Земята, после Слънчевата система, а след това виждаха как стоте милиарда звезди на галактиката Млечен път на свой ред се свиват до едва забележими точици върху купола на планетариума.
Месец след откриването получих писмо от един професор по психология от Бръшляновата лига, който бе специалист по нещата, каращи хората да се чувстват незначителни. Изобщо не знаех, че човек може да се специализира в подобна област. Той искаше да анкетира посетителите преди и след мероприятието, оценявайки дълбочината на депресията им след като са изгледали представлението. "Паспорт за Вселената" , пишеше той, бил предизвикал у него най-драматичното усещане за дребност и незначителност, което бил изпитвал някога.
Всеки път , когато видя представлението, аз се чувствам жив, въодушевен и свързан. Чувствам се и голям при мисълта, че онова, което става в 1,2-килограмовия човешки мозък, ни дава възможност да проумеем мястото си във вселената.

Понякога забравям и че могъщите хора рядко правят всичко по силите си, за да помогнат на онези, които не могат да си помогнат сами.
От време на време забравям тези неща, защото колкото и голям да е светът - в сърцата ни, умовете ни и огромните ни дигитални карти, - вселената е още по-голяма; потискаща мисъл за някои, но за мен освобождаваща.
А сега си представете един свят, в който всеки и най-вече хората с власт и влияние, има по-широко виждане за нашето място в космоса. При такава перспектива проблемите ни ще се смаляват - или изобщо няма да възникват, - а ние ще прославяме нашите земни различия, избягвайки същевременно поведението на предшествениците ни, които са се избивали едни други заради тях.

И все пак космическият поглед си има скрита цена. Когато изминавам хиляди километри, за да прекарам няколко мига в бързо преминаващата сянка на Луната по време на пълно слънчево затъмнение, аз понякога губя от поглед Земята.
Когато спирам и се замислям за нашата разширяваща се вселена, с нейните галактики, раздалечаващи се шеметно една от друга, вградени във вечно разширяващата се четириизмерна тъкан на пространството и времето, понякога забравям, че неизброими хора вървят по тази Земя без храна или подслон и че неизмерно много от тях са деца.

И все пак от време на време дори ученият не успява да се отърве от усещането, че периодичната таблица е някаква менажерия от уникални животни, измислени от д-р Сюс. Как иначе да повярваме, че натрият е силноактивен отровен метал, който може да се реже с нож за масло, докато чистият хлор е миризлив смъртоносен газ, и все пак събрани заедно, двете вещества образуват натриев хлорид - безобидно, биологически необходимо съединение, по-познато като готварска сол? Ами водородът и кислородът? Единият е избухлив газ, а другият подклажда бурно горене и все пак двата заедно образуват течна вода, която потушава огъня.

Една прочута снимка, направена през 1990 г. от космическия кораб "Войъджър 1" непосредствено отвъд орбитата на Нептун, показва колко невзрачно изглежда Земята от далечния космос - една "бледа синя точица", както я нарече американският астрофизик Карл Сейгън. И това е великодушно казано. Без надписа отдолу може изобщо и да не разберете, че тя е там.

Междупланетното пространство е толкова непразно, че Земята, пътуваща по своята орбита с 30 км/сек, си пробива път през стотици тонове метеори на ден - повечето от тях не по-големи от песъчинка. Почти всички те изгарят в земната атмосфера, блъсвайки се във въздуха с толкова много енергия, че останките им се изпаряват при контакта. Нашият крехък вид се е развил под тази защитна преграда.

Науката не е само въпрос на виждане, а и на измерване, за предпочитане с нещо различно от собствените ви очи, които са неразривно сързани с багажа от мозъка ви. Този багаж най-често се състои от раница от по-ранни идеи, по-късни представи и чиста проба предубеждения.

Земните планини са недорасляци и в сравнение с някои други планини в Слънчевата система. Най-голямата планина на Марс, Олимпус Монс, е висока 20 000 м и широка 480 км в основата си. На нейния фон връх Маккинли в Аляска изглежда като къртичина.

Но преди да изпаднете във въодушевление пред могъщите земни планини, добре е да знаете, че разстоянието от най-дълбоките подводни падини до най-високите планини е към двайсетина километра, докато диаметърът на Земята е близо 12 750 км. Така че, обратно на впечатлението, което имат мъничките човечета, пъплещи по повърхността ѝ, Земята като космическо тяло е забележително гладка. Ако имахте супергигантски пръст и го прокарате по земната повърхност (с океаните и всичко друго), Земята би ви се сторила гладка като билярдна топка. Скъпите глобуси, които предават релефно части от земните маси, за да обозначат планинските вериги, са силно преувеличение на действителността. Затова, въпреки земните планини и долини и въпреки леката си сплеснатост при полюсите, погледната от Космоса, Земята е неразличима от идеална сфера.

С помощта на първокурснически математически анализ можете да докажете, че единствената форма, която има най-малката повърхнина при даден обем, е идеалната сфера. Всъщност биха могли да се спестяват милиони долари за опаковъчни материали годишно, ако всички кашони иопаковки на храни в супермаркета бяха сфери. Например съдържанието на една голяма кутия зърнена закуска "Чириос" би се побрало с лекота в сферична кутия с радиус 11.43 см. Но практическите съображения надделяват - никой не иска да гони пакетираната храна из магазина, след като се е изтърколила от рафтовете.

Аз лично нямам проблеми с химичните вещества където и да било из вселената. Моите любими звезди,като и най-добрите ми приятели, са изградени всичките от тях.