Срещи с големи и малки

Време е по-сериозно да се говори за читателя не само като за някакво средно аритметично, безлично същество.

Предполагам, че Борис Делчев изпитва някаква смъртна боязън, преди да започне да пише, макар че е професионален литератор. Захласът на вдъхновението се замества с изискванията на писмената реч. Той се страхува от думите, бои се от техния скрит смисъл, от тяхната непокорност и леконравие. В такива моменти граматическите правила го плашат, над него витаят стилистическите периоди и го предупреждават строго да ги спазва. От нещо пъстро и капризно, от нещо неочаквано живата реч се превръща в езиков дестилат. От артист на словото авторът става роб на условностите: фонтанът на критическата страст започва да намалява своята струя, импровизаторските изблици се заместват от една строга логическа постройка, на мястото на милото безредие идват геометрически линии, фразата започва да се измерва с педантична точност. И с това настъпва едно успокояване, от което живият изразителен стил не печели. Критикът сякаш се страхува да изпусне някоя по-агресивна дума, някоя по-засукана пословица, някоя самодоволна турска фраза. Речта получава една гладкост, която не винаги е привлекателна.

Но ако беше така лесна критиката, би имало толкова критици, колкото чуруликащи поети. А знаем, че те са толкова малко - представляват сръбно малко общество.