Великодушни ветрове

Снегът е заразказвал от зори...
Поглъщат шепота морави, склонове, гори,
топят се, чезнат в умиление
под него мурите, елхите с лишея по тях
и хвойната и лиственицата:
Дали е истина или измислица,
се питат и затъват в шепота като във грях.
А пръска им снегът в очите прах
и снема облаците ред по ред, -
небето цяло вече в нозете им лежи.
Дори звездите им свали накрая
и спря, въздъхна облекчено.
От облаци над него ни следа,
а там, където бе небето,
със трескав поглед на лъвица,
усетила беда,
остана да се скита
единствено самотната луна.

Какво си мисли зърното

Дори и никой повече за мен да не попита
и да остана все така зарита в рохкавия пласт
на мисли и на спомени,
ще мога цяла вечност
да си припомням, да тълкувам и да преценявам
живота си изминал сред себеподобните.
Увлечена в забавната игра
със окачените по наниза на дните ми
като за накит изсушени семена,
наричани любов, ненавист, искреност, двуличие,
какво ли ще открия и ще разбера?
Какво ли чувства и разбира зърното,
когато, от покой, от мрак обгърнато,
се свива и смалява,
додето коренът пълзи надолу през пръстта,
а стръкът си проправя пак нагоре път?
Дали се плаши от гризачи
или изтръпва пред прибързани косачи
които не умеят
от плевелите посева да различат.

Цял ден снегът кипя и вря,
раздухван от нестихващия вятър.
И, натежал след бясната игра,
се утаи като кристалчета от захар.

Във унеса на своето безветрие
избликналата тишина пое и мене.
Аз се понесох и заплувах в нея
като листенце над вода светена.

Все още съм далеч от всичко:
вървях, вървях като игла с конец раздянат...

Не съм била
1989