Когато отново бъда малък

Лошото е, че всички наши работи се уреждат бързо и как да е, че за възрастните нашият живот, грижи и неуспехи са само нещо добавка към техните истински грижи.
Сякаш има два различни живота: техният - сериозен и достоен за уважение, и нашият - като на шега. Защото сме по-малки и по-слаби, затова сме само за играчка. Затова ни гледат с пренебрежение.
Децата - това са бъдещи хора. Значи тепърва ще бъдат и като че ли още ги няма. А ето че ние съществуваме: живеем, чувстваме, страдаме.
Нашите детски години са години от истинския живот.
Защо ни карат да чакаме?
Нима възрастните се готвят за старостта, нима и те не пилеят силите си лекомислено, нима с готовност служат предупрежденията на старите мърморковци?

Да не ви заблуждава нашият смях.

... ние само в краен случай се оплакваме. И винаги със страх, че ще ни отблъснат с укор.
Я си помислете само: вашите престъпници лежат в затвора, а нашите пакостници свободно се разхождат между нас.

Ако възрастните ни питат, ние бихме им дали за много неща добър съвет. Нали ние по-добре знаем какво ни тежи, нали ние имаме повече време да гледаме и да мислим за себе си, по-добре се познаваме, повече време сме заедно. Едно дете може да не знае много, а в множеството винаги ще се намери някой, който по-добре разбира.
Ние сме познавачи на нашия живот и нашите работи. Ние мълчим само затова защото не знаем какво е позволено да се говори и какво не.

Защо хората живеят накуп? Толкова места са празни, а в града е тясно.

- Може ли?
Гледам умолително мама, като че ли очаквам присъда... Не знам какво би станало, ако мама не позволи. Колко често възрастните, без да се замислят, казват: "не" - и забравят; а не знаят колко болка причиняват.
Защо "не"? Кажете ми? Защо? Защото може да стане нещо, а предпочитат да са спокойни, защото това не е нужно или кой знае още какво? Нали това е дреболия, не е нещо важно. Те биха могли да разрешат, а не искат. Затова казват "не" и толкоз.
А знаем, че би могло да бъде "да", че тая забрана е случайна, че биха се съгласили, ако си дадяха само мъничко труд да помислят, да ни погледнат в очите как страшно желаем.
Та питам:
- Може ли?
И чакам. Възрастните никога и нищо не чакат така.

Вървя и ми е приятно да водя малката за ръка. Повече внимавам къде ходя, избирам по-хубав път. И се чувствам по-голям по-силен. И ръчичката ѝ е такава малка и гладичка, като атлазена. И пръстчетата малки. И чак ти е чудно, че веднъж обичаш същото това малко дете, а друг път го мразиш.

Аз не съм добър брат. Жал ми е за кучето, а родната си сестра не обичам истински. Каква ти обич - дори не я понасям.

На нас, децата, малко нещо ни трябва да бъдем щастливи, а и това малко нямаме. Възрастните уж се грижат за нас, но не ни е добре на света.

Наистина по-големите дават на малките лош пример и ги развалят. Така още от малко детето се изхабява. А, после, когато му дойде умът, трудно отвиква, трудно се поправя.

Когато им изнася - аз съм малък, когато не им изнася - тогава съм голям.

Колкото повече човек се напряга и му се струва, че е успял, случи се нещо и започвай пак отначало! Такава ярост те обхваща, такава болка и нежелание! А вие, вместо да помогнете, да разтушите - веднага бой, бой. Затова имаме такива злополучни дни и лоши седмици. Че като не тръгне едно, веднага второ, трето, всичко върви на проклетия.
А най-лошото е, че не ни върви, а вие мислите, че е от зла воля. Понякога човек не дочуе или чуе погрешно, забрави, не разбере, или разбере зле. Вие мислите, че е напук. Понякога ни се иска да ви направим нещо хубаво, някаква изненада, нещо приятно, а понеже сме неопитни, излиза лошо - пакост или щета. Ние сами го чувстваме, тогава защо веднага да се правят скандали?

Защото възрастните се карат на всички. Веднага казват: "вие".
"Вие все така. Вие никога. Вие всички."

Защото на възрастен никой не казва "махай се", а на детето често казват. Винаги е така: възрастният се суети, детето се мотае, възрастният се шегува, а детето се лигави, възрастният плаче, а детето се сополиви и реве, възрастният е подвижен, детето шавъркливо, възрастният тъжен, а детето е разциврено, възрастният е разсеян, а детето е заплес. Възрастният се е замислил, детето се е зазяпало. Възрастният работи нещо бавно, а детето се тутка. Уж се шегуват с нас, а всъщност ни обиждат.

Искам да изкажа желанние, но не мога. Може би така е по света - лесно е да говориш, когато нещо просто ти се иска, а е мъчно, когато много ти се иска.