Кратка вселена

Планината се постига трудно -
стъпка подир стъпка, все нагоре...

Какви илюзии възстанових в душата си!
Какви надежди за разлистване!
А мъдростта на зрялото си лято
бях загубил нейде в преспите.

Думи

И отново е пълнолуние
върху нашия път за някъде.
Вземи тая шепа думи
и ги хвърли срещу вятъра.
Разпилей ги във тъмнината,
зарови ги във ранни преспи.
Напиши ги върху водата
на тънки реки есенни.

Снегове и води тичащи
бързо ще ги изтрият.
Ще остана тогава самичък
там, където сме били ние.
Нещата като корали
ще разцъфнат за теб по местата си.
И светът ще стане нормален -
истински и понятен.

Тогава ще си щастлива.
А аз замислен ще гледам
от мене как си отиваш
и как се връщаш при себе си.
В дланта си ще стискам думи -
топли, но непоникнали...
И ще бъде пак пълнолуние
върху моя къс път за никъде.

От минзухар до минзухар
разкъсвайки света на зими,
върти се моя календар
в окръжности неумолими.

***
Далечен тътен, летен гръм
и щърк в зелено до колене,
търкулната леска по хълм,
обрасъл с облаци зелени

Тебеширени построения,
летен акациев дим,
мои тихи стихотворения -
къщички от пластилин.

Късни птици в небето висят
като странни отвеси.
Иде есен. Във мене мълчат
всички мои оркестри.

Не, не ще ме примами
равнината със близко лято.
Планината ми слага на рамото
кукуряк и игличе златно.

Върху пазвата ѝ корава
под свиренето на дроздове
кълвачи ме приковават
с минзухарени гвоздеи.

1970

Над баири с дерета сушави,
залюляно от тишина,
цяла вечер градчето сгушено
чака пролетна новина.

Натежали от вятър,
тополите
примирено превиха гръб.
Над баирите,
син и пролетен,
светна тънък въздушен ръб.
***
Сред площада
от вятър гонени
електрическите кълба
затрептяха пленени
в клоните
на сияещите стебла.

И измити, и крехки,
къщите
се тълпяха към тоя площад,
но стъписани,
все се връщаха
в тъмнините нейде назад.

Под таваните им варосани,
зад прозорци със тънък звън,
момичета златокоси
сънуваха
съботния си сън.

Момичета, мили момичета,
сънят ви е хубав, нали?
По зелени пътеки тичате
и ябълков цвят ви вали.

А вън един странник забравен
пресича вашия град...
И се сипе, и го завява
на годините белият сняг.

Детинство мое! Мое поднебие!
Синя птица над нашата къща.
Все заминавам...
Но и след девет хребета
като ехо ти ме обгръщаш.

След тежки думи и думи прашни
очите ти - извори -
ме възкресяват.
Беласица! - мое наследство страшно,
което на децата си ще оставя.

1965

Черни баири. Село без песен.
Гори дърво запалено.
Скрита под шипка розово весела,
кръвта цъфти
алена.

Ще зайде слънце. Свод ще помръкне.
Конник нейде минава.
Звезда да падне, ручй да млъкне -
кръвта остава.

1968

ИЛЮЗИЯ

Изведнъж на брега на един сезон -
може би на брега на моето лято,
ти застана на пустия хоризонт
като птица от заминало ято.

Светлият блясък на твойта ръка,
през нощта на душата ми мина.
И потече през мен една бистра река
от прозрачно и младо вино.

Презимувай при мен! В моя свят остани -
да те посрещна, вярвам, ще мога,
ще съборя всичките свои стени,
ще запаля огромен огън.
И тогава ще стане светло у мен
и у тебе ще стане светло.

Ще преминеш от мойта нощ в своя ден
като къса комета.

Ще преминеш, защото навярно ти
идеш от друга вселена
и защото навярно във теб тупти
друга материя, неосветена.

На брега на света - опустял и тих,
седим - две планети загубени.
Аз те гледам и си припомням оня стих:
"-Господи, колко си хубава!"

Но ти потъваш в дълбокия хоризонт.
Чертите ти се размиват във тъмнината.
И се рони брега на един сезон.
И се рони моето лято.