Дъх от дъбрава

природата не е самоцелен художник

Ако бихте искали да я чуете, тръгнете по пътеката покрай планинския ручей. Може би тук, в закъдрената, филигранна корица на леда, в прозрачните кристали на сталактитите по начупения бряг, върху пухените възглавнички по заоблените камъни са настанени цигулките, челата, арфите, чиито трели галят като ласка на любим човек. По-нагоре, в короните на заскрежените брези, дето слънчевите лъчи се превръщат в огърлици от диаманти, вероятно са скрити тромпетите и флейтите. Още по-нататък, под наметнатите с дебел бял чул борове, се тулят валдхорните и обоите.
Над тях заедно с танца на върха в снежния простор звънят чинелите, бучат басите, тътне барабаненият прибой...

Белият покой на гората

Симфония в бяло! Наистина тя се долавя не от слуха, а от зрението, но образът е наситен с толкова поезия, че той неусетно се превръща в музика. Нотите, с които е написана тя, са родени в облаците и затова не бих се поколебал да я нарека небесна музика, ако петолинията не се намираха на земята. Къде? Навсякъде, където снежинките кацнат.
Под окуляра на микроскопа тия бели зимни пеперуди са по-скоро прецизни геометри, изящни декоратори или изкусни ювелири, отколкото съзвучие.
По стъклото на прозореца се долавят първите акорди на песента от някакъв тайнствен, девствен лес, в който, уви, само въображението може да надникне. А в гората, в планината, сред природата, вече с пълна мощ и прелест звучи цялата крилата симфония в бяло.

Откършеният от буря клон, поломеното от ветровал дърво, бръсначът на смерча, прокарал широк и тъжен път на жестоката хала през леса, са мрачни горски паметници на вятъра...