Лика Янко

Самотният път
Изкуството на Лика Янко е твърде лично и изповедно по своя характер. В този смисъл то е дори в редица отношения автобиографично /автопортретите ѝ са пряко доказателство за това/. За много от своите композиции тя държи ключа към скритата им символика.
Без нейните обяснения (впрочем винаги крайно любопитни) много от тях се превръщат в енигматични знаци, което естествено никак не намалява сугестивното им въздействие.
За да характеризирам тази лична, субективно-изповедна страна на нейното изкуство, употребих израза "индивидуална митология"...

В споменатата ѝ поредица би могла да се вмести и една от великолепните ѝ "бели" картини. Тя я назовава "Художникът и пролетта", а също така и "Пролетен шемет", като вероятно за доуточнение и ориентация прибавя и френския превод - vertige printanier. Създала я е през един невероятно хубав месец март на 1976 г. във вилата на вече покойната ѝ приятелка пианистката Дора Миланова в Симеоново, където заедно са преживяли незабравими дни. Там, далеч от града, в пряк контакт с внезапно пробудената природа - със земята и водата, с кристално чистия въздух и пролетния вятър, със замайващите ухания на минзухари, наболи тревички и напъпили дървета, Лика създава това забележително произведение.

Първото впечатление от него е бялото, чистото бяло, сякаш художничката е предала /а предава и на нас/ шока от пролетното замайване. След туй, след "окопитването", зад воала на ефирната белота, разпознаваме ефирните конфигурации /отново бели/ на един свят, точно казано, побъркан от радост - радост, която само детето е способно тъй фантастично да изживее. В центъра естествено е художничката /седнала на кресло всред природата/. Всъщност тази пролет е нейна - нейно творение, нейно преживяване, нейна екзалтация. Върху себе си е изписала цифрата 19 /която тя носи върху работните си престилки/, сиреч 19 март, рождения ѝ ден - още един повод за изключителността на ситуацията.

Върху главата ѝ - птиче, което вирнало глава, възторжено пее; друго птиче - върху дръжката на креслото; трето - кацнало върху слънцето, и то пее; наоколо кръжат огромни пеперуди, летят къдрави облачета, цъфтят екзотични цветя; дървото, сякаш и то е обзето от шемет, изглежда странно огънато, раздвижено, стилизирано, фантастично; над него - още едно слънце /за такова еуфорично преживяване едно слънце явно не е достатъчно!/...
Всичко трепти, всичко лети и шеметно се движи. Дори къщите са се обърнали с покривите надолу. И подписът на художничката е обърнат... Цялото това шеметно "пролетно тайнство" едва ли би било пълно, ако липсваше котка. И тя наистина е там /котката на Дора/, на свой ред замаяна, ококорена, единствена от всички вцепенена, стъпила върху някакви полусфери с разцъфнали по тях цветя. А може би и те са сегменти от нови слънца и планети!

Ясно е: тази "Пролет" на Лика не е поредния годишен "сезон", преходно състояние в неспирния поток на времето. Бидейки субективно видение, индивидуален мит, тя живее извън времето, неподвластна на неговите необходимости, свободна от всякакви принуди. Познатите ни физически гравитационни и биологически закони тук са невалидни, просто не действат. Други са нейните закони - на духовно привличане, на универсална симпатия, една лична космогония на любовна мистика, която свързва всички хора, животни, пеперуди, птички, цветя, дървета, слънца... небетои земята също са се слели. Човек не знае земята ли се е вдигнала на небето или то е слязло на земята. Такова състояние на съвършено блаженство е райско - природата и животът преди грехопадението, преди началото на историческото време. Личен вариант на един прадревен и постоянно действащ мит - носталгията по Рая.