Самоубийствено живеем

Страхувам се на път да не замина,
да не загина някъде в чужбина,
та в чуждата негостолюбна пръст
навеки да ме скрие бурен гъст.

И после век, и после цяла вечност,
и после цяла дълга безконечност
да чувам чужди стъпки, смях и вик
и песни весели на чужд език.

След всичкото, което преживях,
съвсем не съм се юрнал да живея.
Аз бих желал, преди да стана прах,
на меко слънчице да се погрея.

Да стана още в ранен час, по хлад,
за да усетя как земята диша,
да взема в шепи някой късен цвят,
без да го късам, да го помириша.

И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето -
ония вечни земни чудеса
с дъха и радостта на битието.

И възрастта си има своя вкус
там, дето бавно гасне светлината
върху ръба на вечния съюз
между небето синьо и земята.

Утопия в четири часа сутринта

Лете в четири часа сутринта
сградите още в мъглица тулят се.
Няма хора, няма коли, само ята и ята
са превзели празните градски улици.

И паважът е чист, и градът е голям,
и широки са тротоарите, стълбите,
и вървим омагьосани като в някакъв храм -
само гълъби,
гълъби,
гълъби.

Само птици в ясния въздух кръжат,
само птици по къщя и павета.
Те са господарите на тоя град,
ние сме пришълци от друга планета.

А представяш ли си? Наистина птиците
заемат банките и парламентите,
и ракетните площадки, и полициите,
и казармите с ложементите.

И се появи президент гълъб
и държавен секретар - гълъб.

Само за усмивки тогава ще останат зъбите,
само за сядане на двойки - стълбите...

И ще свирят в синьото начало на деня
само крила по пролуките,
само гукане в ясната девствена тишина,
само гукане,
гукане,
гукане.

Ти усмихната ми подаваш една
закъсняла ръка. Не мога, не трябва:
с едната държа ръката на сина,
в другата е мрежата с хляба.

Под ореха

И ти посегна и като на смях
в пръстта зарови орех да покълне.
Те падаха и чукахме от тях.
И всички орехчета бяха пълни.

Мислите са също като хората.
Трябва мисълта да срещне мисъл,
за да може нова мисъл
да роди:
всяка мисъл
ражда се
от мисъл.

***
Ако ти от страх или безсилие,
ако ти от от раболепие и скудоумие
заковеш дори едничка мисъл
зад решетката от ситни бръчки
на челото -
тая мисъл, вярвай, ще умре
от самотност.

Помисли си, брат мой, помисли си.
Колко струва твоя страх на бъдните.
Мъж бъди.

По скалата бръшлян, под скалата вода,
над скалата букаци и хребет,
сетне сини долини и сини бърда,
облак бял, пепеливо поднебие

и във зноя една черна точка - орел.
Над бърда и скалаци далечни,
над селца от варовик високо поел,
прави своите кръгове вечни.

И отива, отива, отива натам
над бърда, над гори и върхари,
дето толкова време и толкоз Балкан -
все е България.

Обичам да възвръщам
живота на нещата,
били те вехта къща
или икона свята.

Една дъска пригвоздиш
преминеш с блажна четка...