Да ме запомниш

Щастливи мигове и светли чувства
разрязвам с хладнокръвност на хирург -
обезсмъртявам, осмъртявайки.

Не знам безсмъртие,
което
не убива.

Битие

Работният ти ден
е една осемчасова
почивка.

Едно тлъсто и безформено заседание,
един или два телефонни звънеца,
една бременна папка, чакаща от седмици
твоето акушерство,
да се родят серия машинописни недоносчета.

Звънец в пет.
Благоприлична граница
между двете почивки.

Вечеряш с разбиране - тежко и мазно.
Блажено отпаднал, останал без сила,
храносмилаш.

Тънки тирета стават очите ти.

Сякаш те болят едновременно
шейсет и четири зъба -
така е кръгло лицето ти.
Като кръгъл печат на доволството.

В ръцете ти -
безсилен лебед, уловен за крилете -
виси вечерният вестник.

Но преди още двете дръзки стрелки
да отрежат със своята ножица
главата на девятката -
дали от мъркащата печка,
или от застланата меко кушетка
ненадейно изсвирваш със нос.

Туй е нежният зов на съня.

Проверяваш дали е добре заключено.
Заключваш вратичката на сърцето си -
съвестта да не чука по нея.
Нахранваш богато печката - цяла нощ да ти бъде верна.
Удушваш крушката, за да не ти се присмива,
когато захъркаш.

Девет часа в тъмния гроб на съня.
Битие!

Все някакво измислено събиране,
все тичане, все - времененамиране.

Денят голям, цветът откършен,
светът, опит от птичи звън,
ще бъдат странни като свършен
и после пак
започнат
сън...

Нощна чакалня

Задушен мирис на ушанки,
на чам, на влага и тютюн,
торба с неимоверни шарки,
гъсоци с кехлибарен клюн...

Аз, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.

***
С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

Ниви

Във зеленото развиделяване
се чертаят баири сиви -
разкопавани, разоравани
целини, превърнати в ниви.
През места прогорени и сечени,
върху корени и върху камък
те превземат пръстта, увлечени
към високото като пламък.
Тях ги порят лемежи остри,
тях ги тъпчат тежки копита,
тях ги жънат случайни гости -
те търпят и за нищо не питат...

Светъл дълг им е само семето,
доверчиво заспало в земята,
с упоение чакащо времето
на криновете и на ятата.

И се стрелват златни кълнове,
шупва люто зелена пяна,
святкат листи - зелени мълнии,
и примира пръстта пияна...
И от мъдър плод натежава -
изоставяна, поругавана
тая черна, тая корава
пръст в зеленото развиделяване!

И отдръпва се здрачът черен
и светлеят баирите сиви.
Аз до днес си останах верен
на спокойствието на нивите.