Кълнове

В стария лонгоз

Човек минава рядко тук и няма път, дори пътека,
огромни осени се сплитат и в тайнствения гъсталак
дори и в слънчевите дни едва пълзи мъглица лека,
лежи отровен дъх на блато, тежи вековен полумрак.

Тук светлината на деня като през сито се пресява,
тук всяка багра е измама и всеки бряст - зелен мираж,
тук всяка форма е така непостижимо величава,
че ако звънне птича песен - ечи като под свод кънтящ.

Между обрасли брегове се вие Камчия, преляла
под възлести каваци, впили тих поглед в жълтата вода.
Лениво водната змия обвива лилията бяла
и в коренища и подмоли спят сомове на свобода.

Коприва люта, син пелин, полянки с езерца без вятър,
зелен папур, сред който пукат мехурчета със звук нечут,
и ако рядко слънчев лъч пробие листвения шатър,
на дъното заблясква сякаш един изкъпан изумруд.

***
Но тихо облачни стада пастир морянин ли довее,
гората мигом оживява, тревожни осени бучат
подмамват облачното стадо тук свойто мляко да излее,
да всеки стрък да смуче влага и ябълки да се родят.
***

Мараня

***
Страшен пек! Като опнат конец надалеч
дълга песен потрепва и звънка
и проблясква на Камчия мътната глеч,
и се стеле омарата тънка.

Един бавен орел уморено гребе
и гребе висините горещи,
и над него желязното прашно небе
сякаш страшна, огромна пещ е...