Стихотворения

Вълчица

Тя дебне отдалеч стадата,
поспре се, тръгне пак напред,
а под краката ѝ земята
хрущи, скована в сняг и лед.

И погледът ѝ зъл и остър
разискря хищност, глад и стръв -
тя вижда вече крехки кости
и сеща дъх на прясна кръв.

Върви, де води я инстинкта,
намира преките следи
и се завръща после сита
с изцапани от кръв гърди.

Далеч оставят в студ полета...
Тя ляга в своя горски кът
и бързо малките вълчета
захапват майчината гръд.

Спят тъмни сили, що измъчват,
и стръвни мисли - кървав рой.
Сега очите ѝ излъчват
безкрайна нежност и покой.

Жажда

Лазят облаци дъждовни по небето,
лазят в топли слънчеви следи,
сенките си пущат из полето
да пасат с отпуснати юзди.

И поглеждат нанагоре всички -
ведрина от там да затече
и невидима тъкачка с водни жички
на огромен стан да затъче.

Чакат хора, лесове, ливади -
всичко в жажда огнена гори.
И за сянка моли, за прохлада,
камъкът на синора дори.

Ала облаците бързо отминават,
сенките покорно тръгват с тях
и сред тъжните полета си остават
хората и мъртвите цветя.

Ти, надеждо моя - облако лъжовен,
още ли се луташ в моето небе?
Аз не чакам вече капките дъждовни,
сянката поне си остави над мен!

Лек облак в небесата тича,
оттегля се все по-далеч;
тополата без страх разсича
на облака сърцето с меч.

А в града нас нищо тук не ни насища.
И сразени смъртно в своите сърца,
сменяме съседи, сменяме огнища -
нямат родни къщи нашите деца.

Есен

Земята като болник тежко диша
и вятърът разнася свойте вопли.
Къде са хубавите дни предишни -
през есента и слънцето не топли.

От страх и от предчувствие обзети,
дърветата пилеят свойто злато.
Окото на едно прекрасно цвете
е замъглено от росата.

С приведена глава стои то, слуша
и щом настъпи нощната прохлада,
над него есенните круши
една след друга падат,
една след друга потреперват
и сякаш времето отмерват.

Сега е нощ - сега е вече късно,
но кой смущава здрача?
О, малко цвете неоткъснато,
ти плачеш!...

Априлски дъжд в полето

Дъжд вали. Тъмнеят небесата,
все по-ниско спускат мрачен свод.
Наниз капки нижат дървесата
и ги люлят като първи плод.

Плач се плиска, но през мрак и болка -
радост носи пролетния дъжд,
цяло войнство от нивите наоколо
сочи росни копия от ръж.

У дома

Мама хвърля трошици на птиците -
те над двора летят на ята.
И от нейните тъмни зеници
капят тежки зърна доброта...

Приказка

Капчица роса
капнала на лист.
Ширни небеса
с погледа си чист
рано в пролетта
пила жадно тя.

Вятър разлюлял
бистри небеса,
листи връхлетял.
Капкате роса
паднала сама
в жадната земя.

Самота

Градът е стар, изглежда запустял,
дохожда само поща във неделя.
Години гледам през прозорец бял
как жителите гният от безделие.

Несретник там се скита край брега,
в морето дири неочакван кораб.
Ей пак дойде нечакано снега,
но аз ни срещам, ни изпращам хората.

Изпратила съм само мъртъвци
и в тази стая със стените сини
сънувала съм сватбени венци,
минавал са покрай мен годините.

И все ден изпридам ново повесмо,
и всяка вечер сричам книгата любима.
Дори и не очаквам никакво писмо,
защото никой не ми помни името.