Имена под снега. А7

Добре, хайде тогава! И да се завърне изцяло мажорен. Леко плаване!
То на плаването какво да му е лекото, когато човекът тежи като ледник. От години. И когато няма място под слънцето, дето да подслони самотата си. Да я извади, ей така, от себе си и да я остави на съседния стол като раница или да я заключи за два часа в банята.

При табелата ПЛАНА в началото на селото веднъж я спря, обърна я към себе си, дланите му минаха по косата ѝ, срещнаха се на врата ѝ и останаха там, за да изчакат какво ще наредят очите ѝ. Те мълчаха нерешително. На следващата вечер дланите му неизчакаха, а от врата направо тръгнаха обратно нагоре, срещу посоката на косата ѝ, и очите на двамата толкова се приближиха, че трябваше да ги затворят. И така много вечери подред. Все по-реално.

А най-бавна, несвършваща, е оная вечер с човека, дето дойде при тях край огъня, остави две дини и безмълвно си замина. Безпричинната доброта на глухонемия го беше покъртила.

Знаеха, че гробът ще е до този на майка им и че паметникът му ще е сложен, всички в селото още приживе се погребваха семейно. И вярно. До паметника на майка им от най-обикновена мозайка стоеше надгробна плоча от идеално ошлайфан черен мрамор със снимката на баща им. Братята се приближиха и на една крачка от паметника краката им се подкосиха.
ДАНАИЛ ЕНОВ НЕНОВ
(1940-2010)
Не може да бъде, ами че годината беше 2014! Значи, след като те са тръгнали, баща им се е е борил със самотата си, после явно се е предал и е престанал да иска да живее, живял е толкова години като мъртвец! Просълзиха се синовете и се наведоха едновременно към дребния надпис в долния десен ъгъл на плочата: "От признателните му синове". Нено прорида наум: "А бе, тате, прошка ли е това, или е наказание?". И Ено не можа да издържи. Коленичиха и двамата, единият с шишето с виното, другият с водата. Зърнаха за миг в огледалото на черния мрамор почти еднаквите си лица като в някакъв друг свят и без да се наговарят, замилваха буквите с потни длани. "Тате... тате..."

Забравиха и двамата да бъдат мъже, станаха отново деца и синове, отпуснаха сълзите си и заминаха назад, назад, там, когато той се връщаше през отпуските си, обличаше бялата риза, понасяше ги и двамата на ръце към люлките на сбора на селото, а майка им припкаше отстрани, пощипваше ги през късите панталони и примираше от радост.

Неподвижните очи на мъжа насреща я претърсваха спокойно и възпитано без да нахалстват. Харесваше ѝ това мълчаливо любопитство, остави му се, зарази се и надзърна и тя, но освен свобода, не можа да разчете нищо друго. Много различен бе този човек. Лицето му, ръцете, гласът, израженията - всичко ѝ изглеждаше различно. Светът сякаш се бе мъчил да го приобщи към навиците и повторенията си, но се бе провалил. И макар че нямаше нищо изключително в него, дори дрехите стояха свободни върху тялото му. Свободни, не широки.

После ходихме много пъти там и тя ме разхождаше из живота и из мислите си, а след всяка подобна разходка все повече исках да се вмъкна и аз някъде там, да си направя някакво местенце и първо мислите ѝ, а сетне и животът ѝ да започнат да обикалят нежно около мен. И това наистина се случи. Ходих на гости в квартирата ѝ. Там, в леглото, веднъж ми каза, че в ръцете ми се чувствала като нафора, като свещен хляб, направен от най-просто тесто. Реших да пробвам стила на татко, и отвърнах, че тестото ѝ хич не е просто и че като я галя, имам чувството, че милвам бял облак с човешка форма. И тя веднага ме гушна. Толкова ли пихтиеста била? Не, отвърнах. Толкова небесна.

Някакво бъдеще беше започнало.

Господи, никой мъж досега не ме е виждал толкова цяла!

Често си представяше календара на живота си като шивашки метър, опънат върху масата. Ето, бяха минали трийсет и няколко сантиметра, но до втория метален край имаше още много. Първите двайсет сантиметра виждаше в зелено, следващите петнайсет в жълто. Напред квадратчетата бяха безцветни, само с цифри, които нищо не означаваха, още не бяха негови. Не искаше да мисли за бъдещето, но то идваше всекиден неусетно и стъпваше бавно по нещата в стаята му.

Дълго нещо е екваторът, си каза наум, и като тръгна по него, стигна първо до печката.

За нея той бил числителят на дробта, а тя била знаменателят и се мъчела да бъде просто единица, все едно, че я няма.