Спасена памет

Моята песен

Годините ми, пламнали от лятната жарава,
се нижат в прашни пътища към родното ми село.
Картина неочаквана! Набързо преминава...
Крайпътната табела с едри букви ме прострелва,
а в бяло и зелено пак побягва Добромирка.
Не виждам прашни пътища, не виждам даже село,
но чувам, че настойчив глас у мен протяжно вика.

Завърта сини бесове небето и ме просва...
"Ще можеш ли - ме пита - да си спомниш чучулига?"
"Това ли е, което трепка и слуха докосва,
а музиката на житата знае как да вдига?"
И камъкът не може с бързина такава падна
в разтворените страници на тая земна книга,
прочетена от детското ми и високо пладне...

Помни, небе, че все пак съм спасил една загадка!
Обичах те без облаци, и с облаци, и всякак!
Рисувах те в омачкана от полети тетрадка...
Не спрях до хоризонта, а видях и по-нататък!
Добре, че ми напомни кой отвесна песен вдига!
От музиката на житата нося отпечатък...
И той ще ме повтори с радостта на чучулига!

И обикнах немите възторзи,
на мълчанието, мъдростта...
Под привидно безразлична поза
океанно пей човечността.

Страшно е като в окото
на внезапно ослепял -
черна музика без ноти
някой в мене е създал.

Ако от чувства няма полза,
от скучен разум няма дваж!

Разтварям поглед, дишам леко,
пътувам неизвестно где...
Намирам слънчева пътека
и ставам слънчево дете.