Лирика

Не вярвам на жалкия, делничен кръг,
Макар че неволно из него въртя се.
Обтягам на чувството силния лък
и мисъл-стрела надалеч се понася.
Така далеч, както вярата може,
така надалеч, както може мечта.

Самота

Празно, кухо,
сънно, глухо.
И една муха бръмчи.
Самотея… Самотея…
Дяволче пред мен клечи
и в очите ми се смее.
Празно, кухо,
сънно, глухо.
Цялата земя мълчи.

Обреченост

Понякога излишни ми се струват,
напълно безполезни стиховете.
Наистина - кого интересуват?
От просяка - си мисля - до поета
е само милиметър разстояние.
Презирам се, когато ме погали
преструвката на нечие внимание...

Есенно утро

Сребрее осланената поляна,
в изровен от порои дол пропада
и стига, полегата и неравна,
порутената гробищна ограда.

Зад хълмите студено утро блика.
Небето се събужда бледосиньо.
Подсвирква тънко като през тръстика
и бръсне вятър, откъдето мине.

Прехвръкват врани, надалеч се мяркат,
над хълм, над дол, над разорани ниви.
Присвил е хоризонтът мокър лакът
и гледа отегчено и сънливо.

В жълтия сън на листата

Ето ме в жълтия сън на листата,
с болест прекрасна богато дарен,
легнал на спрялото време в следата,
влюбен в облеклия облаци ден.

Тръпка от слово забравено никне.
И това стига ми, за да мълча.
Нека, когато премина, избликне
Мила непреходност, скрита в речта.

Нека зад жълтия сън на листата
болест прекрасна заразно да грей,
да оздравява от нея земята,
люпеща в скута си пролетен змей.

Защо се мъча да разпаля
на овъглени настроения
неповторимото начало?

Скърцаше под стъпките снегът
и заслушан в сребърния шепот,
гледах как преливаше градът
светли сенки и гирлянден трепет.

В миг разсънената кръв въстана.
Топлият ѝ шал ръцете сгря.
И една ликуваща камбана
вляво на гърдите ми запя.

Събирам пътища неверни
и правя кръстопът голям,
където гилотина черна
е мисълта ми, че съм сам.

Глава съм сложил доброволно
и чакам удар милостив
да заличи каквото помня,
с което бил съм и щастлив.