Под небесната стряха

Не слушам критики и книги
и всичко ми е все едно:
тъй както съм роден пристигам -
по-прост от мирис на сено.

За поетичното приличие
не искам и да знам дори -
сърцето ми в пожар лиричен
гори и нека изгори!

Пред мене светли коловози
прорязват цялото поле -
по хълма селяните возят
с коли огромното небе.

Твойта песен из кръчмите вечер
като мирис от жълти липи!
През липите далече, далече
една селска талига звъни.

Топъл взор, топла циганска кожа -
а гласът като равни поля!
На талигата черга ще сложа
и под чергата - ти с песента!

Да се слива безкрайната песен
с аромата на прясно сено,
а под чергата, цигански весел,
топъл дъжд да звъни цяла нощ!

Да се свършат гори и полета,
и земята да свърши пред нас -
ще блести само пътя ни светъл,
и над пътя ни - млада луна!

А когато дъждът се излее,
и по мокрите листи денят
натрошеното злато посее
и полята пред нас заблестят -

твоя глас като сто чучулиги
да се пръсне по вси небеса,
да се рони от клони и ниви
само песен и ситна роса!

Да остане далече, далече
само мирис от жълти липи -
тая радост из кръчмите вечер
с песента си напомняш ми ти.

От хълма тръгнало небето
върви обистрено към мен -
и тихо щастие в сърцето
ми обещава тоя ден.

Шумят зелените дъбрави,
сияе слънчевия свод -
о, моя песенна забрава,
о, мой лиричен ледоход!