Младоженци. Самодивска китка. Intermezzo. Царски сонети

Сънливо някъде петел изкукурига, -
Обадиха му се по цялата махла.
Бай Лазар сепва се под чергите, подига
Глава: дълбока нощ. - Навънка буря зла,
Разсърдена Бог знай от що, е зафучала,
Пищи в кумините и блъска на провала
По заледените стъкла. - Хе, кой е луд
Да става посред нощ във тоя страшен студ?

Той мушна пак глава под чергите, де свита
Жена му - булка на неделя - сладко спи.
Сгуши се; топличко. Вън бурята сърдита
Натрупала всъде, па бута - не търпи
Да се обтегат ощ... Той слуша - сън не иде:
Наспал се, весело му е и му се свиди
Да спи пак... Вслушва се той в гневния ѝ плач,
И радостно му е - макар да е метач.

Та младоженец е! - Полвин живот се мярка
По улиците, от зори до тъмно чак,
С метла в ръка. Лице надупчено от шарка.
Очите трънки, нос - домат; къс, кат тукмак
Набит; обрасъл цял във някаква си остра
Червена козина - страшилище за мостра.
Но що от туй? Макар да бил и педя-бой,
А лика-прилика намери си и той.

Наистина, че тя е пък като пържина
И малко глухичка с едното, и със два
избити зъба... Ех, да би била царкиня,
Би взела цар; не би попречило това...
Така... Доволни са си те... Сиромашия,
Откак родени са, и двамата до шия
Търпят. - но престраши се той: видя - глада,
От двама поделен, полвина е беда.

Ала все пак - жена... Май чудно му се чини.
Не му се вярва чак, тъй лесно че било
Кумин да пуши, дом да сбира! Що години
Стоянка му лежа на сърце! Що тегло!
Но - виж го ти сега: виж как се в нея свива
И как се гали! Виж, как муцуна бодлива
Во шията ѝ той навира - нежен мъж...
Тя сепва се и се събужда изведнъж.

"Стоянке!" "Лазарчо!..." И мляскане, и - проче...
От ревност побесня виелицата вън... -
Щастливци, стига ви. - Ей булката източи
Крака из чергите, и тръпна ощ от сън,
Полази в тъмното към кекавата печка,
Разрови пепелта, начупи суха клечка,
И пална борина: стъкми, подухна тя -
И огън весело в кюмбетя забумтя.

Сега - ех, то се знай: кафенце. - Дълго смърка
Стоянка в тъмното, пипá насам-натам,
И во подлайцата при плъховете бърка...
А Лазарчо сумти - лежи ли му се сам? -
Но кафеничето най-после е стъкмено,
И булката е пак под чергите. Студено!
Измръзнала е тя... Чуй печката бумти, -
И радост чудна во сърцата им трепти.

Буботят слабите дръвца, пърпорят живо
В ръждавия кюмбет, и чудни светлини
С рояци сенки ту боричкат се игриво
По ниския таван и жълтите стени.
Ту в заледеното прозорче се събират,
Да дразнят бурята навънка, ту се свират
От кът в кът - плашени от лудата игра
На други светлини - по ледните пера...

О, тихи радости в колибата последна,
Во неприветното гнездо на бедността!
Цъфтете, трепкайте! През тоя праг погледна
Недавно гиздава, засмена любовта!
Порадвайте ѝ се, нещастни дор сте двама,
Че скоро гръб ще ви обърне тя, и няма
Да видите лице ѝ вече никой път!
Тез радости като трески ще прегорят.

... Ала кафето е готово. Той се дига;
Цигара, сърбане... Ех, нека си реве
Фъртуната: какво му бърка тя? - Но стига
Изтегане: съмнá! Длъг вънка го зове. -
Той скача, стяга се, нарамува метлата,
Що мъдри се като невеста зад вратата -
И хай на работа! Виж как се развърте
В борбата с бурята - тя трупа, той мете!