Утро над Добруджа

Слънцето изглежда никога няма да се покаже над Добруджа и парцаливите мъгли тъй и ще засипят със сиви отрепки продородната земя. А бурените тъкмо такова време чакат - избуяват не с дни, а с часове над нежните кълнове на слънчогледа и царевицата. Ще отстъпят ли кооператорките пред враждебното небе, чиято влага прониква до костите, пред тежката кал, която превръща нозете от глезените надолу в безформени черни гюлета, пред мъглите, които закриват всякаква радост от погледа? Не. не е женската армия оная, която да вдигне ръце и да захвърли оръжието пред враг, пък бил той и такъв силен и опасен, какъвто е кишата. И замахват те със своите оръжия, с мотиките срещу този враг - метър по метър, ред по ред, нива след нива.

Дъжд, дъжд, дъжд... Такъв дъжд, както през есента на 1953 година рядко се е изсипвал над Добруджа. И не само че оловното, бездънно ведро над равнината се е пробило, и като че Голям Сечко е подранил с ледената си разходка по омърлушеното, нагизнало, зъзнещо ширине.
Но не зъзне само земята, а и лицата на хората са поморавели от студ и како никога по това време над всички комини в селото се вие непрекъснато дим. Като никога по това време хората бързат тук-там, навлекли тежките кожуси.
А царевицата стои необрана тъжно по нивите. Не е онази спретната, изправена горно зелена хубавица, а някаква сиротна Пепеляшка - скръбна, изоставена от всички.