Игрите

Аз съм лош пътешественик. Не, не че не бих искал да бъда никъде, да присъствам на нещо, да видя това, за което съм чел, слушал или поне имам предположения... Бих искал! Но много трудно понасям ходенето по мъките за паспорти, за визи, за обмяна на валута, ненавиждам висенето по митници, друсането във влакове и самолети (сигурно страдам от клаустрофобия), ужасявам се от колективните посещения и безразборното струпване около масите на официални приеми...
Най съм щастлив, когато от театъра до вкъщи мога да отида и да се върна пешком. По едни и същи улици. Нямам сили да разгледам цял един град или цял музей, или цял парк. От града ми стигат две-три улици, пазарът и рибният ресторант, от музея - три-четири зали с "мои" автори, от парка - една-единствена алея...

Театърът, говорещ на български - моето мъчение и моята надежда..

На добре зададения въпрос полеко се отговаря.

На български език говорят малко хора по света. Някои предричат, че ще стават все по-малко. Но на същия тоя език се пишат и произнасят не по-малко красиви истини и откровения, отколкото в което и да е прочуто кътче на планетата. Аз лично много ценя това. И съм горд, че и Константин Илиев пише на български. На истинския - коравия, съвременен, стоманено-режещ български език. Тоя, който на сцената може да звучи като спасителен скалпел.

Когато векът деформира света, не вярвайте в отбраната! Минавайте в настъпление! Никога не съм могъл да се освободя от тоя тръбен звук, който дочух още при първата си среща с драматургията на Чехов в оня благословен русенски зимник!