Неподозирани шедьоври

Въздух няма! Блатна смрад
трови всеки порив искрен.
Вълци стадото пасат,
колкото и да не искам!

Фактът си остава факт.
Стадна психика ме мъчи.
И спасителният акт
е един – да се увълча.

Слепота

През очакване горещо
толкова любов напусто!
Мъча се да кажа нещо,
повален от силно чувство.

Не желаят и не слушат,
в погледа им - бариери.
Като охлюви се гушат
в къщички от недоверие.

Ех, утеха, в чаша вино,
и юмрук ударил маса,
и една сълза безсилна.
Нищо повече. Това съм.

Решение

Ида с гняв мълчалив, който устните хапе,
с тази горда ирония пак!
Догматично безсмислие, стига ме зяпа,
отмести се, туловище с мрак!

Върху светлия гръб на простора ще пиша
колко пъти съм бил без простор,
колко пъти едва ли не спирах да дишам
в многостенен, невидим затвор.

Ида, въпреки мерзкото ято от клюки.
Силен риск и по косъм върви.
Не открия ли пълна със слънце пролука -
ще помисля как други могли са с глави!

И утре този свят ще е спасен,
но пак доброто няма да запомни.

Умора

Когато ми е тежко - няма как
на лист хартия да не се изплача!
За миналото вкопчен като рак,
пресявам и премислям колко знача.

Жестоко съди съвестта и дълг
след много свои грешки плащам скъпо.
Върти ме неизменен, грозен кръг,
а радостта забражда черна кърпа.

Ограбват ме секундите дошли -
направо, нагло и без обяснение.
За чужд хатър безсмислено боли
и лей кръвта си моето търпение.

Лежи - окъпан в него всеки стих,
на въжделенията рожба слаба.
Така се уморих и примирих,
че все едно е кой ще ме ограби.

Талант

Остава тази зверска болка,
родена от непритежание.
Какво е цел? Какво посока?
След кучешкото си ридание
пияни стъпки влача бавно.
И с камъка на ругатнята
замервам стълбове и къщи,
прострелвам гарваново ято
от мисли все едни и същи.

Разсъмване над Царевец

Утрото разпъна шатър ален.
Царственото слънце се показа.
Царевец, пожарен и печален,
Царевец със болка нещо каза…

Виждам истина под меч заспала.
Тихо, ветрове, не я будете!
Сънните скали разруха гали.
Съмват Царевец и вековете.

Плач завоен Янтра продължава
както нескончаемото време…
В страшна дрямка слънцето засява
паметно и златокръвно семе.

Предпазливост

Медузата на моето предчувствие
ме парна пак,
когато плувах най-спокойно
в зеленото море на две очи.
Видях присъдата
и не от страх,
и не от нежелание,
а просто от вродена предпазливост,
престанах да целувам устните,
за да не ме премаже колелото
на най-прекрасното
на най-баналното:
"Обичам те!"

Зимна самота

На прозореца почука
клон оголен, зимен клон,
понавя ми малко скука
и заглъхна като стон.

Зимата в стъкла студени,
нарисувала цветя,
се протегна уморено
и снежинки завъртя.

Зъзне недоспало вятър
като часовой на пост.
Незаключена вратата
чака ненадеен гост.

Уют

Тягостно се разпростира умора,
от старостта вее студ.
Скри отшумелите речи и спорове
психиатричен уют.