Ние сме безнадежден случай

Трябва мярка
във всяко очакване.

В къщи днес няма гост.
Дано да дойде някой.
Тихо стоят на пост
черга, звънец - и чакат.

Двубоят

Внезапни среднощни маневри.
Дивизии бойни нерви
изчакват сигнал: "Напред!"

...
Пролива се слово и кръв.

Стиховете също ли са истина?
Те са мостове, дъга през дъжд,
а за двама мокри песимисти
трябва много слънце наведнъж.

Всяка седмица

Вторник.
Четвъртък.
Нищо...
Облаци. Плътни, купести,
с хладни и влажни очища
гледат как вършим глупости.

Но срещу събота.
Чудно:
превърта се цялата седмица,
превърта се пулсът, луднал
от марша на дните-редници.

Събота.
Късен следобед.
Малко вали, но приятно.
(Даже в пустинята Гоби
нямаме вечно лято.)

Събота!
Събота Вечер!
И какво?
Пак телевизия...
Улиците - запречени
от чужди рокли и ризи...

Десет.
Дванайсет.
Нищо!
Пулсът назад превърта.
Неделя.
Вторник.
Четвъртък.
Не мога да ви опиша!

Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.

Дойде ежедневната нощ. Сиреч - мрак,
без никакви свежи премеждия.

Аз съм футуролог

Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят -
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят -
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст -
понеже няма много работа...
С приспивен микроземетръс
Дежурните се забавляват.)

И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно - с'еst la vie!*
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз - "gotini".
И аз съм тук! Но не - така
сама, не както нявга - някоя...
На раменете ми - ръка:
интелигентна, нежна, яка!

А пътят - опнат като нерв.
Животът - пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...

*Това е животът (фр.)

Махмурлук

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Булевардът

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!

Сто години суета

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

Ще се стъмни, скоро ще се стъмни...
Ту неясна птица прехвърчи
и въртоп по улици бездънни
се разпенва в птичите очи,
ту грамадни лъскави дървета
метнат сянка, дълга като нощ,
и прерязва пъпа на небето
облак тесен и червенокож.

И се ражда - тъмното я ражда -
кротка и подпряна на юмрук,
пишеща до мене - нощна жажда
някому да кажеш:
Аз съм тук.