Епичното плаване на Шакълтън

Докато лавирах с "Йелчо" между заседнали айсберги и скрити рифове, Шакълтън с мъчителна тревога се взираше през бинокъла. Чувах как напрегнато брои фигурите, изпълзели изпод обърнатата лодка: "Две... пет... седем..." и след това - възторженият му вик: "Всички са там, капитане! Всички са живи!"

Точно в седем часа през неподвижния утринен въздух до нас достигна очакваният звук на сирената за повикване от китоловната база - първият звук от външния свят, който чувахме от осемнадесет месеца.

Знаехме, че е студено, но не носехме термометър - с него щеше само да ни бъде още по-студено.

Някои от членовете на екипажа бяха като замаяни и извън себе си от радост. Когато пристанахме, те тръгнаха да обикалят наоколо с буйни смехове. Други седнаха върху дребните камъчета и се заловиха като кротки луди да ги събират в шепи, после ги оставяха да изтекат между пръстите им за да се уверят, че нах-после наистина се намират на суха земя.

Между три и четири часа сутринта той ме намери скован от влагата и студа. Вече двадесет часа бях управлявал свит, седнал върху запасите. Когато той хвана руля му казах: "Обади ми се, когато наближим сушата." Маклин и Маклеод ме вмъкнаха под капещото платнище на палатката и ги помолих да ме опънат и да разтъркат бедрата и слабините ми. Докато правеха това - разгъваха ме, все едно че отваряха джобен нож - заспах в ръцете им. След като разтъркали енергично корема и краката ми, легнали от двете ми страни в палатката, за да ме запазят поне малко от разбиващите се върху лодката вълни.

Споменвам този случай, за да покажа как умората започваше да проличава. Когато по-късно разбра причината за моите отклонения, Шакълтън се извини по обичайния си изящен начин.

Вълните, които се разбиваха върху лодките, замръзваха на големи ледени късове върху носа и кърмата. Температурата беше под нулата, но не можехме да си позволим да изразходваме от скъпоценните си кибритени клечки, за да погледнем термометъра.

Свикнахме да поглъщаме храната и млякото много по-горещи, отколкото човек може нормално да издържи. По този начин затопляхме имръзналите си тела, за да могат да надделеят студа, умората и липсата на сън.

Оттук нататък, до отплаването на "Джеймс Кеърд" от остров Елефант, всичко е описано по памет девет месеца по-късно, тъй като в лодката бях твърде зает с руля, управлявах с премръзнали пръсти и т. н.

Още от потъването на "Индюранс" знаехме, че рано или късно, когато достигнем края на леденото поле, ще бъдем принудени, за да се спасим, да направим с лодките преход в открития океан. Месеци преди това бях изчислил курсовете и разстоянията до различни острови в Южния океан, както и до самият нос Хорн - да го вземат дяволите!