Времеубежище

Хероинът на виртуалното си беше свършил работата.

Историята може да си позволи да прецака 50-60 от своите години, тя има с хиляди, за нея това е секунда, но какво да прави тази муха - човекът, за когото същата тази историческа секунда е целият му живот.

Рано или късно всички утопии се превръщат в исторически романи.

Миналото се свири на четири ръце, най-малко на четири ръце.

Крем брюлето, което взехме за десерт, имаше стандартния вкус на всички крем брюлета по света. Защо е по самоковски?, запитах Ботев, докато оправяхме сметката. Готвачката е оттам, отвърна младежът.

Ще останат ли поне едно-две неутрални места за уморените от история граждани?

Един съвет от мен, никога, никога не посещавайте след дълго отсъствие мястото, което сте оставили като деца. То е подменено, изпразнено от време, напуснато, призрачно.
Там. Няма. Нищо.

Самолетът започва да рулира, тръгват втръсналите до болка инструкции за безопасност. Слагам си тапите за уши и гледам само движенията на стюардесите. Без звука жестовете им наподобяват странен заклинателен ритуал, жестове на племенни гадателки. Странно е, че това продължава да се изпълнява. Няма данни някой да се е спасил при катастрофа, поставяйки си автоматично спускащата се отгоре маска или изваждайки жилетката под вашата седалка и надувайки свирката за помощ. Може би една обща молитва би свършила повече работа.

Миналото е само в единствено число.

Ако има нещо сигурно, това е миналото.

Меката тирания на всяко мнозинство.

Ако ме няма в паметта му, има ли ме изобщо?

... животът е повече от една загуба.