Ранни мемоари

Срещу прозореца на работната ми стая, в процепа между два сиви блока свети вода. Изкопът за нова сграда се е напълнил от дъждовете и снега и всяка сутрин някакъв човек спуска малка островърха лодка и върти двойното гребло, забива го в отраженията на крановете и фургоните, обиколили бреговете на изкопа. Отидох да го видя: още чернокос, но вече понабръчкан мъж с вехт анцунг, надянал според правилата и оранжев спасителен елек. Той пътешества из това миниатюрно затворено море на комплекса "Младост -2", а може би вижда лагуни и фиорди. И палми. И може би чрез него купчините чакъл, нахвърляните панели с изпочупени прозорци и врати, пушеците над варелите с разтопен асфалт, самите трудовачета с пукнатите пластмасови каски живеят някакъв друг, възбуждащ и примамлив живот? И не е ли истински талантлив пътешественик човекът, който всеки ден гребе, непобедим за разочарованието и досадата?

Защо ли ми е трябвало някога да пиша стихотворението за "зимните сватби с тъжни музики и бесни шейни"...

"Ако някой обича някого, то не е защото другият заслужава това, а защото го обича."

Под трополенето на вагоните стиховете на шотландеца (Р. Бърнс) възкръсваха енигматични и тържествени, заповедната им простота премиташе пепелището на душата ми.

Четете, как си въобразяваме, че може да се надживее чувството. как се агитираме, че времето надвива страстта... Съветваме се там, а как да го надживеем, ако това е любов?

жена ми цяла седмица повтаряше, че трябва да се отвори този хладилник, да се опразни и разтопи...
Когато жена ми тихо извика от кухнята, изпитах необходимата досада. Нямаше да ми се размине ангажиментът, нямаше, само се бях надявал. Стоеше жена ми пред хладилника, не мърдаше, застанах и аз да стоя и да не мърдам. Ледената уста на на камерата издишваше бяла мъглица и когато това дихание секна и се изниза към балконската врата, между белите стени остана да посветва немислима, но напълно съществуваща една снежна топка. То се знае: Драган. Най-малкият, най-наивният. Цяла зима носеше вкъщи сняг и го пъхаше в хладилника. Шепи, топки, висулки. Вярвал е, че ще го задържи, ще го спаси. Сега вън бе умопомрачителна жега, жега беше и вътре и синкавото заледено клъбце се топеше пред очите ни, смаляваше се с почти доловимо шумолене, отиваше си.

Едновременно сме посегнали да затворим камерата, ръцете ни се сблъскаха, смутихме се. После си направихме кафе. Ясно беше, че няма да изгоним тази далечна зима от дома си, няма да посегнем на малкото снежно сърце, което блещукаше до млякото и кренвиршите, нямаше да погубим илюзията, че има изход дори от пролетта. Сложена там от чистата ръка на детето, тази топка живя в раздрънкания хладилник , докато загадъчните вътрешни вихри не я разнесоха в искрящи кристалчета по стените му. Когато ме налегнеше реализъм и трезво се обезсърчавах от практиката на живота, отварях да я погледна. Имал съм нужда от някаква по-наивна вяра, от по-неопитомени чувства, от по-необмислен порив. Навестявах я тайно, скришом я съзерцавах, почти винаги забравях, че тези срещи я убиват. Топят я. Премахват я. Но и сега си мисля, че тя не изчезна, а само премина в нещо друго. И тихо се търкулва в душите ни, когато се пробуди жажда за друг език и друга мъдрост. За мъдростта на нашите заблуди.
По-лесно ми е да повярвам в свършека на света, отколкото в свършека на илюзиите. Всъщност една добра илюзия не е ли вече един свят?