В черупката

Вярвам в живота след раждането, макар да знам, че е трудно да разделиш надеждата от факта. Ще свърши работа и нещо, което не е съвсем вечност. Седемдесет години? Увийте ми ги, ще ги взема.

Иначе защо канибалите ще избягват да ядат глупаци?

Не е бъркотия, а изявление.

И сега - продължава баща ми и снижава глас, все едно влиза в погребална зала - тази любов извървя своя път. Не се превърна в рутина, нито в жив плет, който да ни предпазва от старостта. Умря бързо, трагично, както се полага на голяма любов.

Няма дете, още по-малко пък зародиш, което да владее умението на незначителните светски разговори, нито пък би искал да го владее. Това е изобретение на възрастните, тяхната сделка със скуката и измамата.

Тя обаче отново тършува в хладилника и намира високо на пластмасовия рафт на вратичката двайсетинасантиметров клин пармезан, древен като злото и твърд като елмаз.

Изградили сме твърде сложен и твърде опасен свят, за да го управляваме с избухливия си нрав.

Минималистична продукция, безчувствено модерна, за двама.

но въпросите ми ще си останат, какъвто и облик да приеме той: какви ги върши майка ми? Какво иска? Да не би да е сътворила Клод, за да онагледи загадката на еротичното?

Въргалят се под нозете, символ на битова запуснатост - съдържанието на пепелници, картонени чинии с противни рани от кетчуп, полюшващи се чаени пликчета като миниатюрни чували с жито, натрупани от мишки или елфи.

Това е сбирката ми от факти и постулати. Приведен над тях като търпелив филателист, добавих още няколко неща към колекцията си.

Единствено у мен родителите ми остават слети завинаги, солено и сладко, отделни захарно-фосфатни скелети, рецептата за моята същина.