Отвъд Рая

Помня мириса на мокър асфалт, на пръст и на бензин. Дъждът си беше отишъл, оставяйки деформирани сиви стъпки по небето. Помня изобилието от зеленина, шевролета в средата на нищото и две лица, които надничаха през стъклото, две потни лица, чужди сред толкова много природа: моето и на Елена. Тя, замислена за кой знае какво, и аз – почти сигурен, че някъде тук се намира Раят.

От палмовите листа висяха едри капки, сега ги виждам на забавен кадър, блещукащи и прозрачни са като човешки души. Морето, невидимо от пътя, плискаше вълни и заедно с мотора на автомобила произвеждаха единствения шум в онзи момент, в онази самота за двама, за нас двамата... която само след миг щеше да бъде прокудена от друго човешко присъствие: от два слаби, разфокусирани силуета, две чернокожи момчета с любопитни очи, появили се изневиделица в този недовършен щрих, сюрреалистичен, сякаш въображаем.