Корените : хроника на едно село

Небето се издигна, отхлупи градините.

Дойда си в колибката, легна и гледам насреща звездите над село. И тъй както си ги гледам, тъй заспивам със звездите на очи.

Влакът спря. На празния перон, ако това празно място, насипано със сгурия, можеше да се нарече така, стоеше коремест човек с тясна униформа. Викаха му Жепето и повечето от времето му минаваше да наглежда гъските зад спирката и кошерите, покатерени по припеците на Ръта.И така, Жепето гледаше този полупразен влак. Всеки ден го посрещаше и изпращаше по два пъти - сутрин и вечер. След малко машинистът дръпна лоста и влакът се изниза надолу - локомотивът и четирите вагона (два товарни), - сякаш плуваше из лозята. Тракатакането му заглъхна в тишината.

По напечения парапет на каменния мост зигзагна пепеляв гущер и загледа голямото сиво магаре, натоварено със самара и чувалите...