И станах река

секи от нас е кратка история на човечеството...

Потопът ни разделя, губя го в суматохата. Следващите дни минават като сън – и грохотът, и оттеглянето на водите, и връщането ни в Територията. Нощем огънят пак ни събира. Гледам лицата на хората. Господи, колко къса е човешката памет! Колко потопа е забравила, колко още ще забрави.

Така, седнал на брега, будувах три дни и три нощи. Вдишвах, издишвах, гледах реката, а на четвъртото утро реката спря. Истина казвам, спря! Колкото да си въздъхне и о, чудо! – щом въздъхна, пое обратно към извора си. Тогава хълмчето до мен се раздвижи – от него се надигна един зарит в пясъка скитник. Мъжът бе гол и обрасъл с лиха тревица.
– И ти ли си от тях…? – попита и ми посочи свода на моста – там, сред речните отблясъци, със спрей бе изписано нещо на чужд език.
– Какво? – сепнах се.
Оня не ме погледна – само натъртено, сякаш че ми превежда, засрича написаното:
– …gens… sans… sense*.
Повдигнах рамене, а той изсумтя „Ясно!“, махна с ръка и се зарови в пясъка. И като се сля с околната среда, притихна.
Изправих се и обходих да огледам – имаше още три туфи като неговата. Побутнах ги с крак, но не усетих живот. После се върнах и седнах на мястото си. Бе още топло. Тогава погледнах реката и въздъхнах. Тя също въздъхна, обърна води и пак пое към устието си.

Спал съм така цяла седмица. Трупал съм безсъзнание. И навярно съм се усмихвал в съня. А щом се събудих, вече знаех – и да искам, и да не искам, не можех да умра. Бях победил най-свирепия Враг – Времето!
Организмът ми бе станал перпетуум мобиле.
Бях станал безсмъртен.