Живея в светлина

Никола беше огромна шарена торба, натъпкана с истории, емоции, купчина любови и точно толкова раздели. Твърде много живот, за да се събере в една книга. Старахме се обаче от страниците, които прелиствате, да се разбере, че Никола Манев, чиито три пръста твърде рано бяха хванали четката, бе не само голям художник и творец.

Господ го бе дарил с особен чар, вложил бе в него доста качествен материал, за да е по-висок от другите не само на ръст. Поръсил го бе щедро с чирпанска лудост, подправена с френска деликатност и много човешка доброта. Всеки човек е уникален. Няма на света двама еднакви, такава е справедливата логика на Създателя. Кольо обаче беше по-уникален не само заради рисуването. Той цитираше наред всички световни мъдреци и поети, въпреки че едва ли бе чел някого от тях. "Когато умре възрастен човек, умира една библиотека", казваше, но в действителност не беше много по библиотеките. Заради симпатията и уважението, с което го гледаха познати и непознати, си беше спечелил славата на екземпляр от особена, рядко срещана порода.

Париж ме направи българин. Тук разбрах, че ние имаме качества, които французите нямат, че сме по-чувствителни, по-сърдечни и по-топли от тях. Че се влюбваме на мига, а там едно приятелство се планира и готви двайсет и пет години. Ако съм постигнал нещо във Франция, ако имам някаква тежест, ако по света моите картини носят радост на всякакви хора и раси, то е, защото съм български художник.

Първата си картина в Париж продадох за каса бордо, а втората – за кожено яке. Нямах самочувствие, идвах от свят, който тук считаха за второ качество. Но мина време и започнах да се тупам по гърдите: „Булгар, булгар“.

За мен България си остана един вечен мираж. В който и свят да съм, винаги ще я нося като ранена птица в сърцето си.