Живот от сенки и сияния

Трябваше да се спасява църквата "Св. Богородица" в Асеновград, където според плана точно през нея минаваше шосето. А там е запазен един от най-хубавите наши резбарски иконостаси.

Когато започнах изследванията на възрожденското изкуство, в мен се роди идеята да популяризирам и онези, не особено известни, от тях, които според възможностите и силите си са допринесли за пробуждането на народа ни, за осъществяването на народностния ни идеал. Реших да ги събера в една книга и да нарисувам техните образи. В нея включих около 200 имена - българи, които са жертвали целия си живот и са го посветили на служението на България. Книгата, моята първа книга, издадох през 1936 г. и я назовах "Трем на българското Възраждане"...
Данните за тях, които дадох там, са кратки - най-съществените, най-запомнящите се.

Спомням си с удоволствие как попаднах на една църква в с. Студена, абсолютно никому неизвестна. Това бе през 1935 г., когато летувах там, вече семеен. В самото село, върху един от крайните хребети на Голо бърдо, бе притулена в дърветата и зреленината една малка, забележителна църквица - "Св. Георги".

Казах вече, че по времето на моята младост изкуствознанието правеше едва първите си стъпки. Споменах за някои откъслечни статии и отделни изследвания, но по-нататък оставаше огромен материал - непроучен, неизвестен за нашата история на изкуството. И аз се отдадох именно на това. Бях си направил един свой план и започнах системно да се занимавам с проучванията и да разширявам постепенно обсега им. Но какви бяха условията в онези времена - 20-те, 30-те години? Трябваше да се пътува пеш или най-много на някой конски самар. Нямаше шосета, нямаше хотели, нямаше как да се пренасят материалите. Но ми е правило страшно голямо удоволствие да вървя по пътеките само с раницата и фотоапарата, които бяха двамата ми неразделни приятели. И да видите как цъфтят сливите, ябълките, да видите как цъфтят ливадите, да чуете чучулигите, да чуете косовете! Това ме е карало по-бързо да вървя, по-бързо да стигна там, за където съм тръгнал. Хващаше ме някаква треска, когато отивах към църква или манастир. Трудно е да се открие кога е строена една църква, трудно е да се открие авторът на едни икони. Но съм си тръгвал задоволен, когато успявах да изчерпя повече материал от този паметник.

В живота си съм имал една неотменима житейска задача - да издирвам старите наши майстори - образописци, резбари и строители, да проучвам българското възрожденско изкуство.

Един художник трябва да е поет - не е ли, той е загубен.

В гимназията в Шумен учител по литература беше Георги Попиванов. С него десетки пъти в неделните дни обикаляхме шуменските села, късето той събираше диалектни думи. По-късно ги издаде в Академията на науките. Аз пък се запознавах с някои от селските църкви, които се срещаха по-рядко. Населението в този край беше предимно турско.
При едно отиване в село Върбица намерихме в старата църква неизвестен екземпляр от книгата на Софроний Врачански "Неделник". На първия лист той беше нарисувал своя собствен портрет с акварел. Това беше много ценна находка, която направи сензация в Шуменския музей, където предадох книгата на съхранение. Този портрет на Софроний Врачански използвах в книгата си "Трем на българското Възраждане".

Както моите интереси, така и на мнозина от състудентите ми не се ограничаваха само в учебната програма на Академията. Посещавахме редовно и лекциите в Университета, за да слушаме на първо място проф. Шишманов.
***
Лекциите на проф. Шищманов бяха забележително явление в културния живот на България. Той омагьосваше своите слушатели. Какво ли не засягаше в своите речи! Говореше тихо, почти не четеше, само поглеждаше в едни листчета, но мисълта му беше бистра, бързоструйна, ненарушавана от най-малки задръжки. Още тогава ми правеше силно впечатление неговият чист български език, без примеси, без чуждици. Проф. Шишманов не вмъкваше в речта си чужди думи, за да бъде тази реч, според снобите, звучна, цветиста, "интелигентска". Освен това той говореше съвсем просто, без езикови усложнения, та мислите му бяха ясни и запомнящи се. Залата беше препълнена до краен предел, коридорът пред нея - претъпкан, по стълбището натрупани редици. Но пълната тишина, като при някакво свещенодействие, позволяваше неговият тих глас да стигне и до крайните ъгли.