Душа незащитена

Миг само ще ме заболи.
Ще бъда като зърно в нея.
И дълго сняг ще ме вали.
И дълго слънце ще ме грее.

Беше страшно в началото само,
във ония минути студени,
дорде свикна с нещо голямо:
че светът ще върви и без мене.

Тая мисъл кълня, поникна.
Всичко щеше да бъде прекрасно.
С едно само не можех да свикна:
че синът ми без мен ще порасне.

Цяла е увиснала липата -
бели, меки, мъхести листа.
И мълчи във задуха виста -
нито лъх, ни дъх, ни хладен вятър.

И звънци във долината плачат,
и на своя малко странен морз
пак почуква някакъв въпрос,
и зачаква отговор кълвачът.

Денят започва тук със птича врява.
През бавно розовеещи листа
процежда се и бавно се сгъстява,
със светлината слята, песента.

Аз казвам, че денят така започва.
А всъщност той така си и върви:
тя сладко капе по листа, по почва,
по бели клони и добри треви.

Едрее слънцето, гори небето,
потъва в пепелява сивота
и песента оттича се, и ето -
немеят клонки, пъпки и листа.

И чакат оня смътен час, когато
горянинът света ще разхлади
и горе, нависоко над земята,
ще трепнат леко първите звезди.

Денят ще свърши пак със птича врява,
над бавно потъмняващи листа
ще се цеди и пак ще се стопява,
прелята в светлината, песента.

Един човек намери нейде кръст,
изрови го и го прибра в торбата.
Във двора си осече той тревата
и го поби във рижавата пръст.

Да си го гледа и да помни той,
че има край и идва той за всеки.
Но избуяха кълновете леки
на камъка над хладния покой.

Не кръст човекът виждаше - роса
блестеше като бисер из тревата!
За труд бе жаден и във утрината
посягаше за звънката коса.

И той работи, без да ще да знай
за каменния кръст и за оная
жестока правда: на живота края
се вижда, но трудът ни няма край.

И трябваше да падне есента,
и трябваше горнякът да завее,
тревата да изсъхне и над нея
да се озъби кръстът над пръстта.

Ах, страшен беше тоя кръстен знак!
Разбрал, че късно е да се отмята,
човекът морен легна във земята...
И кръстът, кръстът бе над него пак.

Не са ни хубаво разчели
и възрастите са прегради.
Мъжете трябва да са зрели.
Жените трябва да са млади.

В средата на самия ми живот
и на самия връх на обичта си
сърцето ми се пръсна като плод,
неиздържал докрай на обичта си.

Небето спуска облачно перде,
изчезват нейде горе световете.
Край огънчето котката преде
и всеки въглен като съвест свети.

Летете, късни жерави, летете
в приоблачните сини висини!
Червено слънце капе по крилете
и синьота разкъсано звъни.

Аз ще погаля всичко с доброта,
преди във тъмното да си отида.

Във всеки залез има странен миг:
преди на здрача да се спусне крепът,
денят замира като секнал вик
и светлината става като шепот.

И тая затаена светлина
за мене си остава непонятна:
тя няма острота и твърдина,
а мекота - прощаваща и златна.

Тя ляга като благослов над път,
над диви върхове и бедни хижи
и в нейната неръкотворна плът
потъват всекидневните ни грижи.

И над заесенени долинѝ
с криле фюфюка гълъбово ято -
неясен отзвук от горещи дни,
от жежки мигове на тежко лято.

Тогава идва тоя странен миг,
когато в планините необятни
изгряват във прощалния светлик
лицата златни и сърцата - златни.

Ще се завърна в простата си къща,
когато по дола се спуска мрака.
Ще гледам весел пламък как прегръща
главнѝте и ще слушам, и ще чакам,

и ще си мисля: песента къде е? -
че във това мълчание стаено
щурчето може и да не запее,
но червея ще скърца непременно.

Ако си мъдър, ако си честен,
ако сърцето ти е силно, смело,
прекрасно е да бъдеш неизвестен -
известно да е само твойто дело.