Свиждане със светлината

Морето ти дойде до колене,
защото, без да знаеш - за опора
под тебе са стояли рамене
на живи и на мъртви скъпи хора.

Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.

Вашата младост е заключена
зад решетките на карираните костюми
и само молците ѝ ходят на свиждане.

Наши болни, капризни старци,
наши майки и бащи,
точно днес сме заети,
но от утре непременно ще ви обичаме.

Ще живеете дълго, вижте -
внуците правят лястовици от вашите рецепти.

Къде си, милосърдие?
Да отвориш широко прозорците,
да проветриш мислите ни,
да измериш температурата на амбициите ни
и след поредната таблетка оптимизъм
да ни кажеш, че сме по-добре от вчера...

Все по-рядко се мярка сред нас
твоята бяла касинка.
Един за друг сме само санитари -
облекченото страдание струва кутия бонбони.

Къде си милосърдие?
Защо те знаем само в бели дрехи,
с червено плюсче на челото?
Излез от Хипократовата клетва
и облечи синият док на ежедневието.
Благослови нежността и нейните синоними,
възстанови мига на опрощението.
Определи ден за празника на добротата.
На най-милосърдните дай награда -
глухарчета по реверите.
Определи наказание за коравосърдечния -
сто усмивки на гладно.

Ако на шестия ден не се събудим с криле,
ще ни остане утехата, че поне сме човеци.

Надеждата -
единствена религия,
която може да извърши чудо.
Въздушните ѝ замъци, издигнати
върху криле на нощни пеперуди,
са моето наследство, завещано
от Негово Величрство Баща ми -
с фантомното усещане за щастие,
с реалното усещане за рани.
И по-добре погребан под останките
на сините въздушни построения,
отколкото зазидан в едностайния
живот на страхове и подозрения.
Щом земното привличане е принцип -
все птиците ли ще са изключение?

За тази болка тихо се говори,
защото, както знаем от живота,
едно сърце не може да е форум.
И много рядко мъката е обща.

Какво непоносимо напрежение -
да примиряваш разума със чувствата...
Нима се умори, въображение?

Отсам светът по-малко е за вярване,
свят, който все по-малко си съчувства:
конкретен - като болка от изгаряне,
необратим - като натиснат спусък.