Познатият и непознат Димитър Димов

През ноември 1946 Димов беше избран за редовен доцент в Агрономическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Тук той стана ръководиел на катедрата по анатомия и физиология на домашните животни...
Мишо и аз пристигнахме там с по два куфара и с наивната надежда, че лесно ще си намерим квартира, за което колегите му или ни се подиграваха, или ни съжаляваха...
И все пак с каква носталгия си спомням за тясната, неприветлива, дълга стая в неугледната сграда на бившето занаятчийско училище, където сега се помещава Агрономическият факултет. Тази стая трябваше да ни служи едновременно за жилище и кабинет. Но кабинет само за Мишо, защото, когато работеше, край него не трябваше да има никой.
Можех да оставам в стаята само при условие, че ще спя. Единствено Мишо можеше да измисли подобно нещо - кой човек е в състояние да спи почти цял ден!

Пък и бързах с превода на "Дейвид Коперфилд". Оттогава обикнах Дикенс - хумора му, чудатите му герои, дори обстоятелствеността му. Вече не тънех в инертност, работех, и то нещо, към което имах голяма слабост, въпреки немалките трудности.
И сега виждам на кинематографическата лента на спомените си как грабвам малката пишеща машина, големия том на Дикенс и снопа листове; как се измъквам тихичко от "квартирата" и тръгвам по мрачните и студени коридори - мрачни и студени като помещението, където мистър Крикл е биел учениците си. Надеждата ми беше да зърна някоя празна класна стая, в която да работя. Но крадешком. Никой не трябваше да ме вижда там. Рядко обаче успявах да остана необезпокоена за дълго. Студентите нахлуваха за лекциите си, поглеждаха ме възмутено и аз трябваше да търся друго убежище. Така за една сутрин обикалях по няколко класни стаи. Утешаваше ме само мисълта, че любимият герой на големия английски романист - онова шеговито малко момче - би се смяло от все сърце, ако видеше при какви условия се превежда повестта на живота му.

Годините тичат неумолимо една подир друга и вече е дошла седемнадесетата, за да удължи времето, което ни е откъснало от него. Затова може би отдавна е трябвало да се заема с тази книга. Отдавна е трябвало да се опитам да го съживя, доколкото е по силите ми, като напиша спомените си. Да го покажа не само като творец, но преди всичко като човек, който петнадесет години ми е бил съвсем близък. През това време - и късо, и дълго - ние сме вървели един до друг - по път с изморителни криволици, но и с кътчета за почивка; по хлъзгави стръмнини, но и п оравни поляни; в сковаващ мраз, но и под топло слънце. Път тежък и лек, изтощителен и благодатен, пуст и плодотворен - път човешки.

Най-после трябва да го призная: мразех романа "Тютюн". Толкова го мразех, докато Мишо го пишеше, а и когато беше отпечатан, че знаех от него само онова, което той ми беше прочел или разказал. Трябваше да минат две-три години, за да го дочета докрай. Но моята омраза имаше, естествено, коренно различни причини от онези, които настървиха нападателите му. Мразех го някакси абстрактно - не като сюжет, идеи, образи или стил. Мразех го, защото кондензираше до висша степен всичко онова, което правеше Димов писателя така различен от Димов учения. Толкова пъти съм повтаряла с болка и мъка това!
***
Омразата ми към "Тютюн" се стопи, но това беше бавно и трудно завоевание. Постигнах го с ума и сърцето си. Постигнах го най-вече, когато прочетох романа като обикновен читател, а не като вградена сянка. Едва тогава можах да му отдам дължимото.

Не само Рикардо, но и всичките му осъдени души отразяват немалка част от собствената му душа, осъдена може би по друг начин, докосваща други адски селения, създадена от един особен нрав, от болезнена чувствителност, от изтънчен дух и интелект. От чудното съчетание на логика и нелогичност, на топлина и лед, на въображение и странна слепота - всичко онова, от което беше изграден този сложен и противоречив човек. И слава богу, че беше такъв, защото тъкмо тази негова същност даде най-силния тласък на голямата му и рядка дарба, до днес останала самотна, както беше самотен и той.

Бракът с един тъй сложен човек, притежаващ талант, който тероризира преди всичко самия него, макар и да му носи висше удовлетворение, не може лесно да се издържи. Освен ако съпругата се свие в сиво примирение или е необикновено издръжлива, или пък е прекомерно философски настроена - философски в чисто житейско отношение. Иначе бедата е неминуема. Всъщност радялата и разводът ни дойдоха така логично и естествено, както както логична и естествена беше съдбовната ни среща. Разделихме се, за да не се намразим, да не унищожим хубавото, което съществуваше помежду ни и което няма нищо общо с брака. Този развод беше необходим и на двама ни, макар и по различни причини. Приятелството и духовният афинитет не се накърняват, дори се задълбочават, когато досадните и трудно изпълними изисквания на брака отпаднат. Затова, когато след десетгодишен семеен живот Мишо и аз се развдохме, ние запазихме напълно основните и непоклатими неща, които ни сближаваха преди всичко като майк аи баща на едно дете и като хора с много еднакви интереси и вкусове. Също както се бяхме оженили не с целите си личности, така и се разделихме не с целите си личности.

Отидохме у свещеника, поговорихме за вулата (вече готова) и по едно време Мишо изведнъж каза:
- Отче, искам да ни венчеете още сега, веднага!
Толкова се сепнах, че просто не знаех как да реагирам. Та така ли се венчават хората, сами, без близките си, без предварително да са определили деня, без да да се подготвили вътрешно. И защо Мишо не беше ме предупредил, защо не ми беше казал какво е намислил? Та само до него ли се отнасяше това събитие!
Чудноватият ми Мишо, и сватбата му ли трябваше да бъде необикновена! Все нещо го тласкаше към особени неща.

В семействто сякаш има има нещо, което често пъти обезличава хората, ежедневните грижи заличават най-важното от образите им, затъмняват ги.