Уловеното време

Мога да кажа, че дъждовете са нещо нормално в природата, сред която съм израснал: в Русия често има продължителни, предизвикващи тъга, дълги дъждове. Мога да кажа, че обичам природата, а не обичам големите градове, и се чувствам прекрасно, когато съм далече от изобретенията на съвременната цивилизация; колко чудесно се чувствах в Русия в селската ми къща на 300 км от Москва! Дъждът, огънят, водата, снегът, росата, виелицата са част от онази материална среда, която обитаваме, те, ако щете, са истината за живота.

Електронната музика умира в момента, когато я чуваме, тъкмо защото е електронна, т. е. ние разбираме, че тя е конструирана.
А инструменталната музика е толкова самостоятелна като изкуство, че ѝ е много по-трудно "да се разтвори" във филма, да се превърне в негова органична част.

Основната ми идея е: светът звучи толкова чудесно, че ако се научим да го чуем както трябва, киното въобще не би имало нужда от музика.

... Пред къщата имаше поле. Помня, че между полето и пътя, който водеше до съседното село, имаше нива с елда. Когато цъфтеше, тя биваше много красива. Заради белите цветчета полето заприличваше на снежно и се е запазило в паметта ми като характерен и съществен детайл в детските ми спомени. Но когато в търсене на места за снимки, дойдохме на същото място, никаква елда не намерихме, колхозниците отдавна садят по тези места детелина и овес. Когато ги помолихме заради нас да посеят елда, те почнаха да ни убеждават, че тук елда никога няма да израсне, тъй като почвата е абсолютно неподходяща. И когато ние, рискувайки, наехме това поле под аренда и го засяхме с елда, колхозниците не можеха да скрият учудването си, като гледаха как хубаво израсна. Възприехме този успех като добро знамение. Това беше илюстрация за особените свойства на паметта ни, че можем да проникнем през пластовете, скрити във времето, което и трябваше да разкаже нашият филм ("Огледало"). Такъв беше неговият замисъл.
Не знам какво щеше да се случи с филма, ако не беше разцъфнала нивата с елда. Но тя цъфна!... Това беше толкова необяснимо важно за мен в онзи момент.

От този термин - жанр - повява гробовен студ. А Чаплин? Нима това е комедия? Не. Просто е Чаплин и нищо друго - уникално явление, което не е възможно да бъде повторено. Това е цялостна хипербола, но важното е, че с всяка секунда на съществуването си в кадъра той ви потриса с истината на поведението на своя герой. Чаплин и в най-нелепата ситуация е абсолютно естествен и затова е смешен. Неговият герой сякаш не забелязва, че светът около него е хиперболизиран, не забелязва безумната му логика. Понякога ти се струва, че Чаплин е умрял преди триста години. До такава степен той е класик. Защото е съвършено цялостен.
Какво може да е по-нелепо, по-неправдоподобно от ситуацията, в която човек яде спагети и без да забележи, захапва и серпентината, която виси от тавана? В изпълнението на Чаплин това действие е органично до натурализъм. Знаем, че то е измислено и преувеличено, но хиперболизираният замисъл е изпълнен абсолютно правдоподобно, естествено и затова е убедително и безумно смешно. Той живее съвършено органично в тези често идиотски ситуации.