вход, регистрирай се

Глина


от Виктория Бешлийска

Въведени са общо 1 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (3): Иван Стоянов, djifka, МаШе
Смятат да я прочетат (2): lena_j, s.valkova

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (11)

   покажи всички
“Но ако човек не е устроен така, че пред най-голямата заплаха да набира смелост и да успява да надвие несигурността с последната жива клетка от тялото си, в която е скътал надежда, този свят отдавна да бе останал само със сушата, морето и рибите. А ако човек винаги се опитва да чертае ясен план за това, което предстои, никой никога нямаше да направи първата крачка за каквото и да било. Защото смелостта не е да поемеш към ясната трудност, а да се впуснеш там, където е съвсем тъмно, дълбоко и непознато. Без да е подправена с лудост, смелостта бързо се превръща в страх.”
“- Силата и дарбата идват от Бог, но формата идва от ръката на човека. ...
- Мисълта я води ...
...
- Мисълта води ръката ти, но тя се пълни от две места: от окото и от сърцето. В твоя и в моя занаят колкото повече си видял с очите си и колкото повече си сложил в сърцето си, толкова повече умееш. Събирай свят и хора и чудесата сами ще излизат от ръцете ти!”
“Ала в човешкото сърце има един малък пезул, отреден за страха, който никога не нощува празен. Ако от него се изниже страх от едно, веднага след туй се провира страх от друго. А страховете са тъй многобройни и тъй многолики - като молещите се, събрани в притвора на черква при богослужение. И те със свещ намират пътя към пезула, отзад при олтара, където лежи свещеният потир. Влизат и посягат не към чашата, а към заветното място, на което тя стои. Промъкват се там и го обитават, докато някой друг, по-силен, не ги пропъди.
...
До всеки страх като черна вещица вървеше вината и го поеше с капки зехир. А тя имаше онази непресъхваща сила да се саморажда от широкото поле на човешката съвест, където час по час падаха семенцата на чуждите очаквания, общите привички и старите закони. И когато страхът и вината се смесеха, раждаше се гняв, яд и злост.”
“... - Бог бе свидетел - толкова нежност има само под бялото крило на лястовицата, която пази рожбата си, с толкова чисти сълзи плачат само ангелите и толкова заряд има само в слънцето рано сутрин, когато напуска златните си сараи и тръгва по небето.”
“Нямаше и повече грехове за изкупуване, отдавна бе разпродала всичко от тезгяха на душата си. Останаха само горчилката и празнотата, а те бяха ненаситни безсмъртни вещици - първата хранеше втората час подир час, после излизаше на нивата на сърцето ѝ, жънеше с черния си сърп и малкото добро зърно, останало там, сдъвкваше го стръвно и отиваше да го изплюе в жадната паст на посестримата си.”
“Паницата е голяма, колкото човек, гледан отвътре. Колкото юмрук е сърцето, колкото шепа - храната, която ни стига. Ако удвоиш това, стигнал си точната мярка. Затуй, защото до сърцето може да стои само още едно сърце и трябва да имаш шепа храна и за другия" , така мереше Велико живота и хората за своите двайсет и пет лета.”
“Дивно е майчиното сърце, което дори окъпано в най-кървавата болка, намира утеха. От утеха се ражда светът и човекът роден от утеха, а не от любов, е. Самата любов е утеха и утехата също е любов, ала тя е и повече. Утешаваме, когато лекуваме. Лекуваме, за да спасим.Спасяваме, защото обичаме. Обичаме, защото има какво да дадем. Даваме, защото сме дарени с повече живот. Ето това е утехата - живот в повече.”
“Щом пропяха първи петли, ангелско крило облъхна небето и прокара светла пътека. По нея от дъното на небосвода се търкулна слънцето. Излезе мокро като новородено и посипа с роса земята. Капките звъннаха като камбанки и молитвената им песен надигна всичко живо.”
“Колко странно е човешкото сърце-колко малко му трябва, за да се озари от чаяние, понякога даже в нищото го съзира.”
“Вдиша дълбоко, ала не напълни гърдите си с въздух, а с молитва.”
“Жените подхващаха песни, отвсякъде долитаха наричания за здраве, знахарки баеха на малки деца, шепнейки едва доловимо. Целият този сговор, една плетеница от думи и вяра, се издигаше нагоре като тънко сукно, с което хората се опитваха да се пришият с Бог и вечността му. Ако той беше милостив, щеше да улови нишките и да притегли към себе си страдалните души. Но ако усетеше, че в това утро в сълзите им имаше повече отчаяние, отколкото гореща молитва, щеше да скъса конците и да остави душите на болните да се обесят на провисналите въжета.”
» Добави цитат