Книги. Библиотеки. Библиография

А нашият бюлетин отдалеч мирише на библиотека, на лоша библиотека - и в описването на книгите, и в систематиката, и в начина на издаване - без при това да служи някому за библиотечни цели. Когато Милкау е писал в своята ивестна книга Centralkataloge und Titeldrucke (Lpz. 1898. p. 87) във връзка с издаването на норвежката библиография от Университетската библиотека в Осло: "За щастие, не съществува друг случай, щото една библиотека да е задължена по закон да издава показалец на целокупната литературна продукция на страната, без да може да използва преимуществата от тази работа за собственото каталогизиране" - той не е подозирал, че има друга една страна, в която подобна работа се е вършила тогава и ще се върши и 40 години по-късно от една библиотека по закон - и не се използва за библиотечни цели, без да задоволява при това и библиографските нужди на страната.

... Явно е, никакво практическо значение не може да има един бюлетин при това положение: никой книжар, никое читалище или книголюбител не може да дочака тоя бюлетин, за да го осведоми той, какви нови книги са излезли в България. Явно е, че хубавото и крайно необходимо за всяка културна страна начинание на К. Величков издъхна в четиридесетгодишните прегръдки на библиотечните представители на българската интелигенция.

Законът на Величков предвиждаше, за времето си, пък и като начало правилно, бюлетинът да излиза тримесечно. Бъдещето развитие трябваше да върви по посока на скъсяване на отчетните периоди (значи - да излиза месечно, вместо тримесечно) и на намаляване времето между отчетния период и момента на излизане на бюлетина (значи: книжката за януарий напр., да излиза най-късно до края на февруарий), за да запази и засили той своето значение като текуща информация върху българските печатни издания. Вместо това, още втората година бюлетинът се обърна от тримесечно на годишно издание, а още на третата година закъснението му започна да става непоносимо: бюлетинът за книгите, постъпили през 1900, и 1901, излезе общо през 1903, за 1905 - през 1907, за 1908 - едва през 1914, а за годините от 1909 до 1918, в които се включваха войните - чак през 1930. Едва ли някой външен враг можеше да убие значението на този информационен бюлетин по-ефикасно, отколкото тия, на грижите на които бе той предоставен.

Заемната служба пък е място, дето външни лица, които няма да работят в библиотеката, идват, за да си вземат поръчаните по-рано или непосредствено в момента книги и ги изнесат навън. На тия хора по пътя им от вратата на библиотеката навътре, след контролата, е нужден най-много един гардероб, който да им вземе дрехите и в лошо време - галошите, и евентуално - каталог за публиката, за да проверят нещо или да нанесат сигнатурите на търсените книги...

От години насам от случайни по-случайни хора се изпращат да ръководят библиотеките и да работят в тях...
Всичко това става, както се вижда, съвсем безболезнено - никой не се тревожи, никой не протестира.

Защото днес, за съжаление, ние не можем да кажем дори като Пенчо Славейков, че държавата само механически гласува бюджет на Библиотеката и повече не се интересува за нея. Тъкмо обратното: бюджет за Библиотеката почти не се гласува, а иначе държавата проявява силен интерес към Библиотеката - нещастните десетина служби в това многострадално учреждение са станали вече голяма стръв за партизаните - от случайни по-случайни хора попадат в нея, пък и всеки нов министър изгонва току-що ориентираните в работата служители и праща нови.

А пък докато библиотекарите са такива, каквито са обикновено днес у нас, нека не ни учудва, че и мнението на обществото ще бъде за тях, че са безделници, които си четат на топло книжки и получават отгоре заплата за това приятно времепровождение.

И едно библиотекарско дружество би имало авторитет пред обществото, доколкото неговите членове, чрез качествата си в професията, успеят да си спечелят име и влияние: ако обществото вижда, че в библиотекарското дружество влизат не случайни лица, които искат да си пазят или подобрят службите, а специалисти в своята област, които се грижат за издигане на професията, които бранят не сегашните библиотекари, а библиотекарството въобще. Ако искаме да се изразим още по-откровено: една истинска професионална организация на българските библиотекари би трябвало в интерес на библиотечното дело в страната (и в интерес на библиотекарското звание) да иска преди всичко да бъдат отстранени от длъжност трите-четвърти от заемащите днес библиотекарски служби лица, т.е. да иска уволняването на своите членове, като настои да се заместят те с подготвени професионални библиотекари - без да има всъщност възможност да ги замести с подходящи лица, без да разполагаме в страната с необходимия кадър.

Ако, значи, З.Д.П.Л.Пр. (Закон за депозиране печатни и литографни произведения) се измени така, че да се изискват от печатарите само по два екз. (най-много три - един за Пловдивската библиотека), с което ще се намали един несправедлив данък върху издатели и автори, срещу който вече няколко пъти се чуват протести - само от съкращението на персонала, което ще може да се прокара на първо място в Народната библиотека, а след туй и във всички други библиотеки, на които се изпраща по един екземпляр, ще може да се спести една доста голяма сума, от която и след като се отпуснат на четирите библиотеки нужните им за купуване на българските издания средства, пак ще остане нещо като икономия на държавата. При това, ще се задоволят и основните икономически принципи: да не се създават излишни работи, да не се товарят гражданите с излишни данъци.
Практическото приложение и на тая мярка изисква малко повечко лично участие и интелигентност от библиотекарите, отколкото е нужно при сегашното топтанджийско разрешение на въпроса за "задължителните екземпляри": дай всичко, пък което не е нужно, то ще си загине само.

Разбира се, не е изключено и от такива случайни хора да излезе впоследствие някой добър библиотекар, въпреки, че той ще изучава професията си на гърба и за сметка на библиотеката, в която е бил назначен. Но болшинството от сегашните български библиотекари са хора, които не са се подготвяли за своята библиотекарска работа, и за тях библиотекарството си остава и до край една длъжност за изкарване на хляба.

Колкото и странно да се види някому, мисля, че има малка разлика между "заемащ библиотекарска длъжност човек" и "професионален библиотекар". Ако на тия 150 души библиотечни чиновници им предложат днес други длъжности, с по 500 лева само месечна заплата повече, едва ли някой би се поколебал да напусне своята библиотекарска "професия", едва ли и петима ще останат на своите библиотекарски места. Болшинството от нашите "библиотекари" попадат в библиотеките съвсем случайно, по липса на друга работа, и остават случайни, за жалост, и до края на библиотечната си кариера, която често не е съвсем недълготрайна; други - защото са писатели и имат някаква неопределена любов към книгата, към четенето, а пък не знаят какво да работят. Те не знаят наистина и в библиотеките какво да правят, но и не смятат, че е нужно нещо да се прави тук - нито те самите, нито тези, които ги назначават. Пък и книгите са действително търпеливи същества.

Кой е сигурният белег, че нещо живее още, и че другото е умряло, че е окончателно мъртво? Наблюдения, правени в Deutsche Bücherei в Лайпциг върху използването на книгите показват, че 65 на сто от поисканите книги са излезли през последните 5 години, 83 на сто - през последните 10, само 17 на сто, значи, от потърсените са книги, преживели повече от 10 години. - И все пак, дойде някой читател, и раздвижи книги, не бутнати 100 и 200 години. Затова - мъчно се решават библиотекарите да изхвърлят нещо.

За щастие, една голяма част от книгите си умират сами, без чужда помощ, и не безпокоят никого, освен в продължение на няколко години своите суетни автори във формата на полици от печатницата или призовки от съдията-изпълнител за хартията. Историята на книгата води през масови безкръстни гробове, дето лежат примирени много човешки амбиции, добри намерения и безпросветни глупости. И човечеството трябва да се смята честито, че на паметта му не тежат всичките тия милиони книги, че животът сам измита голямата част от тях, като оставя да живеят само по няколко стотин книги от всяко столетие. Иначе - съвременният човек би бил смазан под тоя книжен товар.

Около имената на такива писатели, оставили след себе си така ревностни наследници, обикновено се създава нещо като свещена легенда. Но със съдържание тая легенда не се изпълва, ако обожествявания кумир не е създал нищо с действително трайно значение. Името на писателя наистина се знае, живее, но не се свързва с определени произведения. И е задължително само за сектата на верующите - нещо като плашило за начинаещи литератори.

И суетенето на критици и литерати около известни книги също не трябва да ни заблуждава. Дори когато продължи на пръв поглед доста дълго - няколко десетки години, например. Често непосредствените приемници на някой починал поет и писател, неговите приятели и почитатели приживе и особено тия около тях, успяват да поддържат още няколко години шум около произведенията на своя любимец и кумир - преиздават ги, налагат ги в училищата и на обществото; не дават прах да падне върху името на автора им, тормозят и себе си и другите със свещенодействия и идолопоклонства в памет на покойника...
В края на краищата и тук, разбира се, ако и с известно закъснение, въпреки всичкия изразходван тамян и мастило, времето ще каже своята неумолима дума, след като измие страстите и увлеченията на съвременниците.

Българската литература, новата българска книга не е от отдавна, за да имаме книги, които да са преминали през една горе-долу "окончателна" ревизия на времето, да са издържали това най-тежко изпитание. Българска печатна книга имаме едва от сто и няколко години, и то първите десетки години само малобройни наченки - богослужебни книги, учебници и опити за литература. И затова - не можем да определим днес окончателно живите български книги, тия, които ще живеят живот "вечен" и в библиотеките и особено извън тях... Задачата да се определят безсмъртните български книги ще оставим на нашите наследници "след три столетия".

Голяма част от книгите умират. Много по-скоро, отколкото авторите им дори. Забравят се, изместват се от нови, изчезват. И самият външен вид на днешните книги не им обещава дълъг живот. Както пише Брандес в своето известно есе "Задгробна слава", "преди забравата да погълне книгите и листата, те - благодарение на лошата хартия на новото време - се скапват от само себе си. Което не се преиздава, няма да бъде нищо друго, освен прах - даже и когато се сполучи да се запази от мишките."
Брандес смята, например, че от огромната литературна продукция на целия XIX век едва "една, най-много две лавици ще могат да съберат всичко, което след три столетия ще остане... за образовани мъже и жени, които не се посветяват специално на литературата".
Това не е нещастие. С право Брандес казва, че е "дори благодат за човечеството. Инак то би се удавило в напечатана хартия".