Тънкото изкуство да не ти пука

Вие вече сте велики, защото в лицето на безкрайния безпорядък и сигурна смърт вие продължавате да избирате за какво да ви пука и за какво не. Този факт, това просто предпочитание към собствените ви житейски ценности вече ви прави красиви, вече ви прави преуспяващи и обичани. Дори и да не го осъзнавате. Дори и да спите по подлезите и да гладувате.

Когато доверието бъде изгубено може да се възстанови само ако се направят следните две стъпки
1) предалият доверието признава кои са истинските ценности, довели до измяната, и поема вината и
2) предалият доверието изгражда добра репутация на подобрено поведение. Без първата стъпка поначало не трябва да се прави опит за възстановяване на доверието.

Това, което трябва да се случи, е мамещите да започнат да обелват своето самоосъзнаване като глава лук и да видят коя сбъркана ценност ги е накарала да разрушат доверието в дадени отношения (и дали всъщност още ценят тези отношения). Трябва да си кажат „Знаеш ли какво? Аз съм егоист. Държа на себе си повече, отколкото на връзката. И да съм пределно честен - вече изобщо не ми пука за тази връзка“. Ако мамещите не могат да изразят скапаните си ценности и да покажат, че тези ценности са отхвърлени, тогава няма причина да смятаме, че може да им се вярва. А щом не може да им се вярва, тогава връзката не може да стане по-добра или да се промени.

Ако хората изневеряват, то е, защото нещо друго е станало по-важно за тях, нещо, различно от връзката им. Може да е власт над другите. Може да е утвърждаване чрез секс. Може да се поддават на собствените си импулси. Но каквото и да е, става ясно, че ценностите на мамещия не са настроени за поддържане на здрава връзка. И ако не си го признава и не го приема, ако продължава да дава тъпи отговори от рода на „Не знам какво съм си мислил, бях напрегнат и пиян и тя беше там“, тогава на него му липсва сериозното самоосъзнаване, необходимо за решаването на всеки проблем в една връзка.

Тук не става въпрос за секс. Става въпрос за доверието, което е било изгубено като резултат от секса. Без доверие връзката повече не може да функционира. Затова или отново започвате да градите доверие, или си казвате довиждане.
Често получавам имейли от хора, на които техните половинки са изневерили, но искат да останат с тях и се питат как могат отново да им вярват. Без доверие, казват те, връзката е започнала да тежи като камък, чувствали я като заплаха, която непрекъснато да проверяват и поставят под съмнение, а не нещо, на което да се радват.

Доверието е най-важната съставка във всички отношения поради простата причина, че без доверие отношенията всъщност не означават нищо. Човек може да каже, че ви обича, че иска да бъде с вас, би дал всичко за вас, но ако не му/й вярвате, нямате никаква полза от тези твърдения. Не се чувствате обичани, докато не се уверите, че в любовта към вас няма никакви специални условия или задни мисли.
Ето защо изневярата е толкова разрушителна.

За да бъде една връзка здрава, и двете страни в нея трябва да са готови както да казват, така и да чуват „не“. Без такова отрицание, без такъв отказ от време на време границите се разпадат и проблемите и ценностите на едната страна ще започнат да доминират над тези на другата. Конфликтът е не само нещо нормално- той е абсолютно необходим за поддържане на здрава връзка. Ако двама души са близки и не могат да изяснят различията си открито и гласно, тогава връзката им е основана на манипулация и грешни представи един за друг и тя бавно ще се превърне в горчилка.

Без конфликт не може да има доверие. Конфликтът съществува, за да ни подсказва кой е готов да ни приеме безусловно и кой заради някаква облага. Никой няма доверие на човек, който казва само „да “.

Хора с ясно очертани граници не се страхуват от истерични изблици, караници или да не бъдат наранени. Хора с размити граници се ужасяват от тези неща и постоянно ще моделират поведението си към възходите и паденията на емоционалното влакче на ужасите на своя партньор.
Хора с ясно очертани граници разбират, че е неразумно да се очаква от двама души да сенагодят един към друг на 100 процента и да изпълняват всяка нужда на другата страна. Хора с ясно очертани граници разбират, че понякога могат да наранят другия, но в крайна сметка не зависи от тях как се чувства другият човек. Хора с ясно очертани граници разбират, че под здрави отношения не се разбира контролирането на емоциите на другия, а по-скоро взаимната подкрепа и помощ в индивидуалното развитие, както и в решаването на собствените проблеми.
Не става въпрос да ви пука за всичко, за което му пука и на партньора ви, а за това да ви пука за вашия партньор, независимо от това за какво му/й пука на него/нея. Ето това е безусловна любов, бейби.

Те прекарват целия си живот, чувствайки се ценени и обичани само когато спасяват някой друг, така че да се откажат от тази нужда също им се струва ужасяващо.
Ако правите саможертва за някого, на когото държите, то трябва да я направите само и единствено защото искате, а не защото се чувствате длъжни или се боите от последиците, ако не го направите. Ако вашият партньор иска да се жертва за вас, трябва да го стори само защото наистина го иска, а не защото вие сте го манипулирали с гнева си или насадено чувство за вина. Проявите на любов са истински само когато се извършват без никакви условия или надежди

Вместо това обаче жертвите и спасителите се използват едни други, за да постигнат емоционално удовлетворение. Това е нещо като пристрастяване, чиито нужди утоляват един спрямо друг. По ирония на съдбата, когато се срещнат с емоционално здрав потенциален партньор, те обикновено се чувстват отегчени и твърдят, че между тях не се е получила „химията". Подминават такива емоционално здрави индивиди, защото ясните им граници не им се струват достатъчно „вълнуващи", за да стимулират постоянната нужда от временни удоволствия, необходими на овластения.
За жертвите най-трудното нещо на света е да държат себе си отговорни за своите проблеми. Прекарват целия си живот, убедени, че другите са отговорни за съдбата им. Тази първа стъпка - да се нагърбят с отговорността за себе си, е често ужасяваща.
За спасителите най-трудното нещо на света е да спрат да се товарят с проблемите на другите.

Жертвата създава все повече и повече проблеми за решаване не защото съществуват още реални проблеми, а защото те предизвикват вниманието и обичта, за които тя копнее. Спасителят решава ли, решава, но не защото го е грижа за проблемите, а защото вярва, че трябва да оправи проблемите на другите, за да заслужи внимание и обич. И в двата случая намеренията са егоистични и условни и така човек върви срещу себе си и много рядко преживява искрена любов. Жертвата, ако наистина обича спасителя, би трябвало да каже „Виж какво, това е мой проблем, не трябва ти да ми го оправяш. Просто ме подкрепяй, докато сам се справям с него". Това наистина би било демонстрация на истинска любов - да поемете отговорност за своите собствени проблеми и да не прехвърляте отговорността за тях върху партньора си.
Ако спасителят наистина иска да спаси жертвата, би трябвало да й каже: „Виж какво, ти обвиняваш другите за твоите проблеми сега се оправяй сам“. И може да ви се стори странно, но това действително би било проява на истинска любов - да помогнете на някого сам да реши проблемите си.

Това са ин и ян на всяка зависима връзка - жертвата и спасителя, жената, която разпалва пожари, защото това я кара да се чувства важна, и мъжът, който гаси пожари, защото това го кара да се чувства важен.
Тези два типа хора силно се привличат един друг и обикновено свършват заедно. Техните патологични отклонения ce съвместяват превъзходно. Често са израснали с родители, които проявяват някоя от двете наклонности. Затова техният пример за „щастлива" връзка се основава на овластяване и неясни граници. Тъжно, но и двамата не успяват да посрещнат истинските нужди на другия. Всъщност техният модел на прекалено обвиняване и прекалено поемане на вина затвърждава чувството на овластяване и лоша самооценка, които поначало са им попречили да посрещнат собствените си емоционални нужди.

Установяването на точни граници не означава, че не бива да помагате и подкрепяте партньора си или пък сами да получите помощ и подкрепа. Двамата трябва да се подкрепяте. Но само защото вие решавате да подкрепите или да бъдете подкрепяни, а не защото се чувствате задължени или овластени.
Овластените хора, които обвиняват другите за собствените си емоции и действия, постъпват така, защото вярват, че ако постоянно се представят за жертви, някой ще се смили и ще дойде да ги спаси, а те ще получат любовта, която са търсили цял живот.
Овластените хора, които поемат вината за чуждите емоции и действия, постъпват така, защото вярват, че ако „поправят "партньора си и го/я спасят, ще получат любовта и благодарността, които са търсили цял живот.

Когато имате мъгляви граници на отговорност за вашите емоции и действия, граници, зад които не става ясно кой за какво носи отговорност, чия е вината, защо правите дадено нещо, никога няма да развиете устойчиви ценности за себе си. Вашата единствена ценност става да направите вашия партньор щастлив. Или обратното - вашата единствена ценност става вашият партньор да направи вас щастливи.
Това, разбира се, е да си вкараш автогол. Отношения, характеризиращи се с такава неяснота на границите, обикновено се сгромолясват на земята в трясъци и пламъци като „Хинденбург".
Хората не могат да решават вашите проблеми вместо вас. И не трябва да се опитват да го правят, защото това няма да ви направи щастливи. Но и вие не можете да решавате проблемите на другите, защото това също няма да ги направи щастливи. Една нездрава връзка се познава по това, че и двамата се опитват да решат проблемите на другия само за да се почувстват по-добре. Здравата връзка е, когато всеки си решава сам проблемите, за да може да се чувстват двамата по-добре един с друг.

Под „граници имам предвид разграничаването на личните отговорности на всеки от двамата. Хората, имащи здрави връзки с ясно очертани граници, ще поемат отговорност за своите собствени ценности и проблеми, без да поемат отговорност за тези на партньора си. Хората в нездрава връзка, които поставят неясни или никакви граници, редовно ще избягват отговорността за собствените си проблеми и/или ще поемат отговорността за проблемите на партньора им.

Истината е, че има здрави и нездрави форми на любов. Нездравата любов се основава на това двама души да се опитват да избягат от проблемите си с помощта на емоциите, които изпитват един към друг с други думи казано, те се използват взаимно като начин на бягство. Здравата любов се основава на това двама души да признават и споделят проблемите си и да се подкрепят един друг.
Разликата между здравите и нездравите отношения се свежда до две неща
1) до каква степен всеки един от двамата е готов да поеме отговорност и
2) готовността на всеки един от двамата да отхвърли или да бъде отхвърлен от другия партньор.
Навсякъде, където има нездрави и зависими отношения, там ще има и несигурно и нестабилно чувство за отговорност и от двете страни, както и неспособност да се отказва и да се приема отказ. Навсякъде, където има здрави и обичливи отношения, там ще има и ясни граници между двамата партньори и техните ценности, както и зелена улица за даване или получаване на отказ, когато е необходимо.

Проблемът е, че започваме да се усещаме, че романтичната любов е наистина нещо като кокаин. Нещо стряскащо, подобно на кокаин. Даже стимулира същите части от мозъка, както и кокаинът. И пак те кара да хвърчиш в небесата и да се чувстваш добре известно време, но също като кокаина създава не по-малко проблеми, колкото и разрешава.
Повечето елементи на романтичната любов, които търсим драматичните и омайващи прояви на емоционална привързаност, целият хаос от падения и възходи, не са здрави и истински прояви на любов. Те фактически са просто друга форма на овластяване, която се проявява в отношенията между хората.

Много учени подозират, че Шекспир е написал „Ромео и Жулиета" не да възпее романтиката, а по-скоро да я окарикатури, да покаже каква абсолютна лудост е. Не е имал предвид да пише пиеса, прославяща любовта. По-точно казано, искал е да бъде точно обратното огромен светлинен знак, на който пише ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ограден от полицейска лента с надпис НЕ ПРЕМИНАВАЙ.
През по-голямата част от човешката история романтичната любов не се слави толкова, колкото сега. Всъщност някъде докъм средата на деветнайсети век на любовта се гледа като на излишно и опасно психологично препятствие към по-прозаични, но по-важни неща в живота, нали знаете да си гледаш добре нивата и/или да се омъжиш за някого с повече овце например. Младите принудително са възпирани от романтичните си страсти за сметка на по-практични женитби с икономическа насоченост, които да донесат стабилност както на тях самите, така и на семействата им. Днес обаче умираме за такава извратена и побъркана любов. Тя доминира в нашата култура. И колкото по-драматична е, толкова по-добре.

Отказът е важно и ключово житейско умение. Никой не иска да затъне в отношения, които ще го направят нещастен. Никой не иска да затъва в работа, която мрази и в която не вярва. Никой не иска да усеща, че не може да каже онова, което в действителност мисли.
И все пак хората го правят. През цялото време.
Честността е заложена в природата на човека. Но част от това да сме честни изисква от нас да свикнем от време на време да казваме или чуваме „не“. По този начин отказът заздравява отношенията ни с околните и заздравява емоционалните ни преживявания.

Желанието да се отбягва отказа на всяка цена, да се избягват кавгите и конфликтите, желанието да се опитваме да приемаме всичко и да уеднаквяваме и хармонизираме всичко това е дълбока и изтънчена форма на овластяване. Овластените хора тъй като те смятат, че заслужават да се чувстват добре през цялото време - избягват да отхвърлят каквото и да е, защото това може да ги накара да се почувстват зле, може да накарат и някой друг да се почувства зле. И тъй като отказват да отхвърлят каквото и да било, водят безсмислен, егоцентричен и основан на желанието за удоволствия живот. Единственото, за което им пука, е да поддържат временното удоволствие за по-дълго, да избягват неизбежните провали в живота си, да се правят, че болката не съществува.

Искам да кажа, че на всички нас трябва да ни пука за нещо в живота, за да можем да го ценим. А за да ценим нещо, трябва да се откажем от онова, което не е това нещо. За да ценим Х, трябва да отхвърлим не-Х.
Този отказ е неотменна и необходима част от поддържането на нашите ценности и оттам - на нашата идентичност. Самоопределяме се по това от какво сме се отказали. И ако не се отказваме от нищо (може би от страх да не отхвърлят самите нас), значи, изобщо не притежаваме никаква идентичност.

Отбягването на отказите (независимо дали ние отказваме, или на нас ни отказват) често ни се пробутва като начин да се почувстваме по-добре. Но отбягването на отказа ни дава краткотрайно удоволствие, като в по-дългосрочен план ни прави по-объркани и по-неориентирани.
За да оцените нещо, трябва да му се посветите. В живота ни има едно ниво на радост и смисъл, до което може да се стигне само ако сме прекарали десетилетия, влагайки всичко в една-единствена връзка с някого, в една-единствена професия, една кариера. Не можем да постигнем тези десетилетия на такова себеотдаване, без да отхвърлим алтернативите.
Изборът на ценности за вас изисква отказването от други.

Като допълнение към нашата позитивистично-консуматорска култура много от нас бяха „индоктринирани с вярата, че трябва да бъдем колкото е възможно по-отворени и по-положителни. Това е крайъгълният камък за много от така наречените книги за позитивно мислене - бъди отворен за възможности, бъди положителен, казвай „да на всичко и на всеки" И Т.Н.
Обаче имаме нужда да отхвърлим нещо. В противен случай не ставаме за нищо. Ако всичко за нас е еднакво добро и желано, значи, животът ни е празен и безсмислен. Ние сме без ценностна система и поради тази причина водим безцелен живот.

Ho в „свободния "Запад, продължаваше учителят ми по руски, има изобилие от икономически възможности, такова изобилие, че става далеч по-ценно да умееш да се представиш по определен начин, дори и да е лъжа, отколкото действително да бъдеш такъв. Доверието губи стойността си. Външността и умението да убеждаваш стават далеч по-изгодни форми на изразяване. Да познаваш повече хора повърхностно е по-изгодно, отколкото да опознаеш малцина по-отблизо.
Ето защо да се усмихваш и да говориш учтиво, дори и да не ти се иска, става норма на поведение в Западния свят. Да казваш дребни лъжи и да се съгласяваш с някого, с когото всъщност не си съгласен. Ето защо хората се научават да се преструват на приятели с онези, които всъщност са им неприятни, да купуват неща, от които всъщност нямат нужда. Тази заблуда усърдно се поощрява от икономическата система.
Неприятната последица от това е, че на Запад никога няма да разбереш дали изцяло можеш да се довериш на човека, с когото говориш. Това понякога се случва даже между добри приятели или роднини. На Запад има такъв натиск да бъдеш харесван, че някои хора се променят изцяло в зависимост от човека, с когото общуват.

В този случай Русия ме принуди да преразгледам моя повърхностен, фалшиво лустрован начин на общуване, който е присъщ на англосаксонската култура, и да се запитам дали това по някакъв начин не ни прави по- несигурни един към друг и по-лоши в близките ни отношения.
Спомням си, че веднъж обсъждахме този въпрос с учителя ми по руски и той излезе с една интересна теория. След като е живяло толкова поколения в комунизъм, с малко или никакви икономически възможности, сковано от една култура на страха, руското общество е открило, че най-ценното благо е доверието. А за да градиш доверие, трябва да си честен. Това означава, че когато нещо е лошо, казваш го открито и без извинения. Проявата на неприятната честност се отплаща, защото тя е необходима за оцеляването трябва да разбереш на кого можеш да се довериш и на кого не, и колкото по-бързо го установиш, толкова по-добре.

След години пътешествия си дадох сметка, че това може би е най-неамериканското място, където за първи път изпитах един особен вкус на свободата способността да кажеш това, което мислиш или чувстваш, без да те е страх от ответната реакция. Това бе странна форма на освобождаване чрез приемане на отхвърлянето. И също като някой, който цял живот е бил лишаван от откровено общуване първо от емоционално ограничения живот в семейството, а след това и с помощта на непробиваема демонстрация на фалшива увереност, аз се опивах като че ли беше най-хубавата водка на света.

В руската култура има някаква първична прямота, която дразни западняците. Тук фалшивото благоприличие и витиеватите любезни фрази ги няма. Не се усмихват на непознати и не се преструват, че харесват онова, което не им се нрави. В Русия ако нещо е тъпо, казват, че е тъпо. Ако някой се държи като задник, му казват, че е задник. Ако наистина харесват някого и си прекарват страхотно с него, му го казват открито. Няма значение дали този човек им е приятел, непознат или някой, когото са срещнали на улицата преди пет минути.

Защото след всичките тези години на силни усещания, най-големият урок който научих от този авантюризъм, бе че абсолютната свобода сама по себе си не означава нищо.
Свободата дава възможност за по-голям смисъл, обаче сама по себе си не означава кой знае колко. И в такъв случай единственият начин да постигнете значимост и смисъл в живота е като отхвърлите алтернативите, тоест стесните свободата чрез избора да се посветите на едно място, на една вяра или на (уфф!) един човек. Това заключение се оформи в мен бавно по време на годините, прекарани в пътуване. Както и с повечето крайности в живота, човек трябва да се потопи в тях, за да разбере, че от тях не се става по-щастлив. Това за мен бяха пътуванията. Докато се потапях в петдесет и третата, петдесет и четвъртата, петдесет и петата си страна, започнах да разбирам, че колкото и вълнуващи и страхотни да са преживяванията ми, много малко от тях ще оставят трайна следа в мен. Докато моите приятели у дома водеха уседнал живот, женеха се, купуваха къщи и прекарваха времето си в интересни компании или го посвещаваха на политически каузи, аз се давех във временни удоволствия.

Действие > Вдъхновение > Мотивация
Ако ви липсва мотивация да направите съществена промяна в живота си, направете нещо наистина каквото и да е и след това впрегнете реакцията спрямо това действие, за да ви мотивира.

И именно в тези минути на несигурност, на дълбоко отчаяние ние ставаме податливи на все по-упорито проникващо чувство на овластяване - започваме да вярваме, че заслужаваме да послъгваме по малко, за да постигнем своето, че другите заслужават да бъдат наказани, че ние заслужаваме да имаме онова, което искаме, и то понякога чрез насилие.
Това е пак законът за обратното действие - колкото повече се опитвате да бъдете сигурни в нещо, толкова по-неуверени и несигурни ще се почувствате.
Но обратното също е вярно колкото повече се оставяте на чувството на несигурност и незнание, толкова по-спокойно ще се чувствате, че знаете какво не знаете.
Несигурността ни помага да не съдим другите, тя замества излишните стереотипи и пристрастия, които обикновено чувстваме, когато видим някого по телевизията, в офиса или на улицата. Освен това несигурността ни освобождава от нуждата да съдим и себе си. Не знаем дали сме харесвани или не, не знаем колко привлекателни сме, не знаем колко потенциално преуспели можем да бъдем. Единственият начин да постигнем тези неща е да си останем неуверени в тях и да изчакаме да разберем от опит.

Проблемът тук се състои в това, че сигурността е не само непостижима, но че и преследването на сигурност често пъти може да доведе до по-голяма (и по-лоша) несигурност.
Много хора притежават непоклатима увереност в способностите си на работното място и в размера на заплатата, която би трябвало да получават. Но тази увереност ги кара да се чувстват по-зле, а не по-добре. Виждат как повишават другите преди тях и се чувстват пренебрегнати, недооценени и недоразбрани.

За да може човек да намира оправдание за ужасните неща, които върши с хората, трябва да изпитва непоклатима сигурност в собствената си правота, в собствените си вярвания. Расистите предприемат расистки действия, защото са сигурни в собственото си генетично превъзходство. Религиозните фанатици се взривяват и избиват десетки хора, защото са сигурни, че като мъченици в рая има запазено място за тях. Мъже изнасилват и измъчват жени, подтиквани от увереността, че имат права над тялото им. Лошите хора нито за миг не вярват, че те са лошите - по-скоро вярват това за другите.

Но може би отговорът е да вярваш по-малко на себе си. В края на краищата, ако сърцето и съзнанието ни са толкова ненадеждни, може би трябва повече да подлагаме на съмнение собствените си намерения и мотивации. Ако грешим през цялото време, тогава единственият логичен път за развитието ни не е ли самоналоженият скептицизъм и взискателното преразглеждане на собствените ни вярвания и възгледи?
Това може да звучи плашещо и саморазруши- телно. Но всъщност е точно обратното. Освен че е освобождаващо, това е и много по-безопасен вариант.

Е, значи, аз винаги греша непрекъснато за какво ли не, но точно затова животът ми става по-добър.
Развитието е един безкрайно повтарящ се процес. Когато научим нещо ново, не вървим от „грешно към „правилно“, а по-скоро от грешно към друго по-малко погрешно. И когато наумим нещо допълнително, вървим от по-малко погрешно към още по-малко погрешно от първото и така нататък. Винаги сме в процес на доближаване към истината и съвършенството, без обаче някога да стигаме до истината или съвършенството.

Вината е в минало време. Отговорността е в сегашно време. Вината произлиза от избор, който вече е бил направен в даден момент. Отговорността произлиза от избора, който правим в момента, във всяка секунда от деня ни.

"С голямата отговорност върви и голяма сила."
Колкото по-често избираме да поемаме отговорност в живота си, толкова по-голяма сила упражняваме в него. Поемането на отговорност за проблемите ни е първата стъпка към решаването им.

Има една проста истина, от която, веднъж осъзната, следва по-нататъшното усъвършенстване и развитие. Това е истината, че лично ние и никой друг сме отговорни за всичко в живота ни, независимо от външните обстоятелства.
Невинаги контролираме нещата, които ни се случват. Обаче винаги контролираме начина, по който интерпретираме онова, което ни се случва, както и собствената ни реакция.
Независимо дали изцяло го осъзнаваме или не, винаги сме отговорни за преживяванията си. Просто няма как да е иначе. Ако изберем съзнателно да не интерпретираме събитията в живота ни, това пак е интерпретация на събитията в живота ни. Ако изберем да не реагираме на събитията в живота ни, това все пак е реакция на събитията в живота ни.

Има една проста истина, от която, веднъж осъзната, следва по-нататъшното усъвършенстване и развитие. Това е истината, че лично ние и никой друг сме отговорни за всичко в живота ни, независимо от външните обстоятелства.
Невинаги контролираме нещата, които ни се случват. Обаче винаги контролираме начина, по който интерпретираме онова, което ни се случва, както и собствената ни реакция.
Независимо дали изцяло го осъзнаваме или не, винаги сме отговорни за преживяванията си. Просто няма как да е иначе. Ако изберем съзнателно да не интерпретираме събитията в живота ни, това пак е интерпретация на събитията в живота ни. Ако изберем да не реагираме на събитията в живота ни, това все пак е реакция на събитията в живота ни.

Има една проста истина, от която, веднъж осъзната, следва по-нататъшното усъвършенстване и развитие. Това е истината, че лично ние и никой друг сме отговорни за всичко в живота ни, независимо от външните обстоятелства.
Невинаги контролираме нещата, които ни се случват. Обаче винаги контролираме начина, по който интерпретираме онова, което ни се случва, както и собствената ни реакция.
Независимо дали изцяло го осъзнаваме или не, винаги сме отговорни за преживяванията си. Просто няма как да е иначе. Ако изберем съзнателно да не интерпретираме събитията в живота ни, това пак е интерпретация на събитията в живота ни. Ако изберем да не реагираме на събитията в живота ни, това все пак е реакция на събитията в живота ни.

Има една проста истина, от която, веднъж осъзната, следва по-нататъшното усъвършенстване и развитие. Това е истината, че лично ние и никой друг сме отговорни за всичко в живота ни, независимо от външните обстоятелства.
Невинаги контролираме нещата, които ни се случват. Обаче винаги контролираме начина, по който интерпретираме онова, което ни се случва, както и собствената ни реакция.
Независимо дали изцяло го осъзнаваме или не, винаги сме отговорни за преживяванията си. Просто няма как да е иначе. Ако изберем съзнателно да не интерпретираме събитията в живота ни, това пак е интерпретация на събитията в живота ни. Ако изберем да не реагираме на събитията в живота ни, това все пак е реакция на събитията в живота ни.

Както Фройд веднъж е казвал: „Някой ден като погледнете назад, годините, прекарани в мъки, ще ви се сторят най-хубави“.

Отхвърлянето на негативните емоции води до по-дълбоки и по-продължителни негативни емоции и до емоционални смущения. Постоянният позитивизъм е форма на отричане, а не на действително решаване на житейските проблеми, които, между другото, ако изберете верните критерии и ценности, ще ви дадат свежи сили и ще ви мотивират.
Наистина е много просто нещата се объркват, хората ни разстройват и стават инциденти.
Всичко това ни кара да се чувстваме отвратително. И в това няма нищо лошо. Негативните емоции са необходим елемент на емоционалното здраве. Да се отрича този негативизъм означава по-скоро да направите проблемите си постоянен спътник, отколкото да ги решите.

...проблем при надценяването на материалния успех е опасността той да се приоритизира над всички други ценности като например честност, ненасилие и съчувствие. Когато хората се оценяват не по тяхното поведение, а по символите на статуса, който са успели да придобият, тогава те не само са повърхностни, но вероятно са и негодници.

Удоволствието не е причина за щастие, а по-скоро ефект от него. Ако сте се справили както трябва с останалите неща (другите ценности и критерии), тогава удоволствието ще дойде само като страничен продукт.

Удоволствието е чудесно, но е много лоша ценност, която да слагаш на първо място в живота си. Питайте всеки наркоман в какво се превръща гонитбата за удоволствие. Питайте всеки прелюбодеец, който е разбил семейството си и изгубил връзка с децата си, дали накрая удоволствието го е направило щастлив. Попитайте всеки човек, който се е натъпкал до пръсване, как удоволствието му помага да си разреши проблемите. Удоволствието е фалшив бог. Изследванията показват, че хора, съсредоточили енергията си в търсене на лекомислени удоволствия, стават по-неспокойни, по-емоционално нестабилни и по-депресирани. Удоволствието е най-повърхностната форма на удовлетворение в живота и поради това най-лесната за постигане и най-лесната за губене.
Въпреки това удоволствието е най-продаваемата стока и ни се продава по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. И ние се вкопчваме в него. Използваме го да заглушим проблемите си и да разсеем напрежението. Но удоволствието, безспорно необходимо в живота (в известни дози), само по себе си не е достатъчно.

Хората могат да мислят, че се чувстват самотни. Но ако се запитат защо се чувстват самотни, са склонни да започнат да обвиняват другите за това - те са дребнави, никой не е достатъчно готин или умен, за да ги разбере като по този начин още повече задълбочават проблема, вместо да потърсят начин да го разберат.
За много хора това минава за самоосъзнаване. Но ако успеят да надникнат по-дълбоко и да видят лежащите в основата ценности, ще им стане ясно, че техният първоначален анализ се е базирал на бягане от отговорност за собствените им проблеми, а не на неспособността да ги посочат. Ще разберат, че са вземали решения в преследване на временни удоволствия, които не създават истинско щастие.

Проблемите никога на спират те просто се сменят и/или се обновяват.
Щастието идва с решаването на проблемите. Ключовата дума тук е „решаване“. Ако избягвате проблемите или си мислите, че нямате проблеми, животът ви ще стане мъка. Ако мислите, че имате проблеми, които не можете да решите, животът ви пак ще е мъка. Тайната рецепта е в решаването на проблемите, а не в това поначало да нямате проблеми.
За да сме щастливи, трябва да решаваме нещо.

Ние страдаме поради простата причина, че страданието е полезно в биологичния смисъл на думата. Това е любимият похват на природата, когато реши да внуши промяна. Достигнали сме развитие, при което сме свикнали до известна степен с незадоволството и несигурността, защото именно умерено незадоволеното и несигурно същество ще даде повече от себе си, за да намери нови начини и да оцелее. Настроени сме да изпитваме незадоволеност от всичко, което имаме, и сме доволни само от онова, което нямаме. Тази постоянна незадоволеност е карала нашия вид да се бори, да се стреми нагоре, да гради и завоюва. Така че не - болката и страданието не са грешка в човешката еволюция, а нейно свойство.

...самият живот е форма на страдание. Богатите страдат заради богатството си. Бедните страдат заради бедността си. Хората без семейство страдат, защото нямат семейство. Хората със семейство страдат заради семейството си. Хората, които гонят материалните удоволствия, страдат заради материалните си удоволствия. Хората, които се въздържат от материални удоволствия, страдат заради въздържанието си.
С това не искам да кажа, че всички страдания са еднакви. Някои, разбира се, са по-болезнени от други. Но всички ние така или иначе трябва да страдаме.

Всичко ценностно в живота се печели, като преодолявате свързаното с него негативно преживяване. Всеки опит да се избегне негатива, да се отхвърли, да се заглуши води до точно обратното. Избягването на страданието е форма на страдание. Избягването на усилието е форма на усилие. Да отречеш провала е провал. Прикриването на нещо срамно е само по себе си срамно.

Болката е неотменимо вплетена в тъканта на
живота и да се изтръгне е не само невъзможно, но и пагубно при опит да се отскубне се разплита цялата тъкан. Да се опитвате да избегнете болката означава, че ви пука за нея, и то много. И обратното, ако успеете да направи- те така, че да не ви пука за болката, никой не може да ви спре.

Интересното в Закона за обратното действие е, че той е наречен така и за това си има причина - условието да не ви пука работи само на задна. Щом преследването на позитивното е негатив, то тогава преследването на негативното генерира позитивното. Болката, която изпитвате във фитнеса, се превръща в здраве и енергия. Провалите в бизнеса в крайна сметка водят до по-добро разбиране за това какво е необходимо, за да се постигне успех. Способността да сте наясно със своите слабости парадоксално ви прави по-уверен и харизматичен за хората около вас. Болката, причинена от честната конфронтация, поражда най-голямото доверие и уважение в отношенията ви с околните. Страданието да се изправите срещу страховете и тревогите е онова, което ви позволява да наберете кураж и воля.

„Закон за обратното действие" - идеята, че колкото повече се опитвате постоянно да се чувствате по-добре, толкова по-недоволни ставате, защото самото преследване на каквото и да е просто подсилва факта, че то поначало ви липсва. Колкото и отчаяно да искате да станете богати, толкова по-бедни и безполезни се чувствате, независимо от това колко пари всъщност изкарвате. Колкото и отчаяно да ви се иска да сте по- секси и по-желани, толкова по-грозни ви се струва, че сте, независимо от външността ви. Колкото и отчаяно да искате да сте щастливи и обичани, толкова по-самотни и изплашени се чувствате, независимо от хората около вас. Колкото повече искате да постигнете духовно просветление, толкова по-егоцентрични и дребнави ставате в опитите си.

Желанието да натрупате повече позитивни житейски преживявания е само по себе си негативно преживяване. И колкото и парадоксално да звучи, приемането на негативното преживяване само по себе си е позитивно преживяване.

Омагьосаният кръг на ада се е превърнал в епидемия, която ни прави прекомерно стресирани, невротични и самосъжаляващи се същества.
Навремето дядо ви сигурно е имал такива моменти и си е казвал: „Абе днес наистина се чувствам като кравешко лайно. Но такъв е животът, какво да се прави. Я хващай лопатата и почвай да ринеш сено“.

„Колкото по-малко е кучето, толкова по-силно лае Увереният в себе си мъж не изпитва нужда да доказва, че е уверен в себе си. Богатата жена не изпитва нужда да убеждава другите, че е богата.
Или сте, или не сте. И ако непрекъснато си мечтаете за нещо, това означава отново и отново да подсилвате подсъзнателно убедеността, че реално не сте това нещо.

Хората и телевизионните реклами ви внушават, че ключът към добър живот е по-добра работа, по-внушителна кола, по-красива жена или джакузи с надуваем басейн за децата. Светът постоянно ви набива в съзнанието, че пътят към по-хубавия живот е повече, повече и още повече купувайте повече, изкарвайте повече пари, чукайте повече, бъдете нещо повече. Непрекъснато ви бомбардират с призиви да ви пука за какво ли не. Да ви пука дали ще имате нов телевизор. Да ви пука за това да си прекарате по-добре ваканцията от колегите си. Да ви пука дали да си купите нова украса за предния двор. Да ви пука дали да се сдобиете с нов селфи стик. Защо? Според мен, защото да ви пука за повече неща, е полезно за бизнеса.
И докато в добрия бизнес няма нищо лошо, проблемът се състои в това, че да ви пука за твърде много неща, е лошо за доброто ви психическо състояние. Защото се пристрастявате към безсъдържателното и фалшивото, принуждавате се да посвещавате живота си на преследването на някакъв мираж за щастие и доволство. Ключът към добрия живот е да не ви пука за това да трупате още и още, а да ви пука за това да имате по-малко, да ви пука само за истинските, належащите и важните неща.