Белият кит : Моби Дик

Нантъкет! Вземете една карта и погледнете! Вижте, кой ъгъл на света заема тоя остров, надалеч от крайбрежието, самотен като фар в нощта. Погледнете го: един малък прост хълм с лакът пясък, целият само мокър бряг, без суша навътре. Рекат ли да го употребят вместо попивателна хартия - там има толкова много пясък, че и за двадесет години не може да се изхаби. Хора, които обичат да се шегуват, ще ви разправят, че там станало нужда да се посадят бурени, понеже не растели от самата природа; че жителите му внасят бодли от Канада; че са принудени да ходят да дирят през море един обръч, щом стане нужда да се стегне някоя бъчва, която тече; че в Нантъкет парчета дърво се носят с такова благоговение, с каквото се носят парчета от истинския кръст в Рим; че хората садят кучешки гъби пред къщите си, за да имат сянка лятно време; че там едно листче трева е оазис, а три - прерия; че те носят обувки от сиплив пясък - нещо като снежните обувки на лапландците; че те, като остров, са тъй затворени, обкръжени, заобиколени и отделени и притиснати от вси страни от океана, че понякога дори и по масите и столовете им се намират залепени малки миди - като по гърбовете на морски костенурки.

Като напуснахме царството на Крозетските острови и се отправихме към североизток, попаднахме на безбройно множество малки жълти рибки, скоито се храни китът. Дълго време се люляха те около нас. И нам ни се струваше, че се движим през безкрайни ниви от зряло златно жито.
На втория ден видяхме многобройни китове. Без да се опасяват и излагат на опасност да бъдат нападнати от някой китоловски кораб като "Пикуод", те плуваха лениво, с разтворени челюсти, през множесвтво рибки.
Като подранили косачи, които един до други, размахват леко косите си над влажните стръкове на някоя мочурлива ливада, тъй и тия чудовища плуваха, като произвеждаха странен звук от окосявана трева и оставяха зад себе си безкрайни сини покосени петна върху кафявото море.

Тъй като Рамазанът на Куинкуег - или неговият пост и въздържание - трябваше да продължи цял ден, предпочетох да не го безпокоя преди да се свечери. Защото аз храня най-дълбоко уважение към религиозните задължения на всички хора, колкото и да са смешни, и сърцето ми не би ми позволило да се отнеса с насмешка дори към едно събрание на мравки, които обожават някоя гъба.

Денят наближаваше към своя край. Само ръбът на позлатената му рокля потрепваше още.

Океанът приличаше на тиха прерия посред пладне.

Веднага корабът се навежда напред. Всеки гвоздей, всеки чеп подскача от напрежение. Целият кораб се клати, трепери. Мачтите му поздравяват с поклон небесата.