Полюшвана от вятъра мишена

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, сред хаоса скали,
където само ветровете се венчават
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях - козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.