Властелинът на пръстените

"Раздаваше подаръци на всички, без изключение - някои тайно се изнизваха изотзад, та отново да минат през портата. Хобитите имат този обичай - да раздават подаръци на рождените си дни. По правило не много скъпи и не толкова разточителни, както в този случай, ала като система не беше зле. В Хобитово и Крайречкино всеки ден се падаше рожден ден на някого, тъй че кой да е хобит от ония места имаше сигурен шанс да получи подарък поне веднъж седмично. Но това не им омръзваше."

Понякога е като огромно разцъфтяло дърво, друг път - дребна и крехка като бял нарцис. Твърда като динамит, мека като лунен блясък. Топла като слънчев лъч, хладна като скреж под звездите. Горделива и далечна като снежна планина, весела като всяко девойче, което съм срещал напролет с маргаритки в косите.

Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!

— Той бил съвсем окаян. Мразел мрака и още повече мразел светлината, мразел всичко и най-много — Пръстена.
— Какво говориш? — възрази Фродо. — Та нали Пръстенът бил безценното му, единственото, което обичал? Щом го е мразел, защо не се е отървал от него, защо не е избягал?
— След всичко, което чу, би трябвало вече да разбираш. Той го мразел и обичал, както мразел и обичал самия себе си. Не можел да се отърве от него. Не му оставала воля за това. Един Всевластен пръстен сам се грижи за себе си, Фродо. Той може коварно да се изплъзне, ала пазителят му никога не го изоставя. Най-много да се залъгва с идеята да го остави под чужд надзор — и то само в най-ранния стадий, преди хватката да се е стегнала. Но доколкото знам, Билбо единствен в цялата история успя да премине от мисли към дела. Впрочем не без моя помощ. И пак за нищо на света не би го напуснал или захвърлил. Запомни, Фродо, не Ам-гъл, а Пръстенът е решавал. Пръстенът сам го е напуснал.

— Но това е ужасно! — извика Фродо. — Каква жалост, че Билбо не е използвал възможността да прониже онова гнусно създание!
— Жалост? Да. Жалост е удържала ръката му. Жалост и Милосърдие: не удряй без нужда. И той бе щедро възнаграден, Фродо. Бъди сигурен, че злото го засегна тъй слабо и той успя да избяга само защото властта му над Пръстена започна така. С жалост.
— Съжалявам — каза Фродо. — Съжалявам, но се боя и не изпитвам никаква жалост към Ам-гъл.
— Не си го виждал — подхвърли Гандалф.
— Не съм и не желая да го видя. Не мога да те разбера. Да не би да искаш да кажеш, че ти и елфите сте го оставили жив след всичките му ужасни дела? Сега поне той е зъл като орк и с нищо не се отличава от враговете. Смърт заслужава.
— Заслужава! Да, съгласен съм. Мнозина сред живите заслужават смърт. А някои сред мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Тогава не бързай да си играеш със смъртни присъди. Защото и най-мъдрите не виждат всички нишки на съдбата.

- Но откъде да намеря смелост? - запита Фродо. - Тя ми е най-нужна.
- Смелостта понякога се намира на невероятни места - каза Гилдор. - Надявай се!

Нямаме друг избор освен съпротивата - със или без надежда.

Боя се, че това е само мимолетен проблясък, и после всичко пак ще стане сиво.

Три пръстена за елфите крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един - за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.