Рифовете на далечните звезди

Небето засвети като запалено.

къртиците на душата - мислите

Пай беше есен. Ръмеше дъждец по дългите саби на кукурузените листа и по вировете на Огоста, чиято повърхност беше пореста като кожа, наежена от предчувствие за зимните студове.

Горския цар плачеше за загиналия летец, с когото през юношеските му години, цяло едно лято - безкрайно дълго и радостно, - беше размервал горите отвъд Огоста и навярно дълбоко в душата си беше обикнал това нежно и деликатно момче, криейки чувствата си от чуждите очи, както пред сянката на пушката му се криеха лалугерите из стърнищата, повлекли след себе си житни класове. Той винаги беше постъпвал така - смяташе душевното размекване за непоправима слабост и оставяше грубостта и жестокостта да властват над всичките му дела...
Дали това момче, което после пое по пътищата на небето, не връщаше мислите на Горския цар към изгубени години от неговия живот, когато стъпката му е била лека и весела и душата му сутрин, преди да се събуди, е сияела от сънища, сякаш цялата е била засадена със слънчогледи?...
Навярно всеки човек носи в душата си такива невидими слънчогледи, които денем въртят златните си глави, проследявайки пътя на слънцето, а нощем си го припомнят и също сияят, защото и спомените на слънчогледите са изпълнени със светлина. Човек може да види най-добре това сияние в усмивките и в очите на децата...

Църквите умират последни. вземат им камбаните, прибират иконите и съдините за комката и нафората, заковават вратите, за да не влизат цигани, които не се спират пред нищо, и добитък да не влиза, и си отиват, оставили под празните сводове само глухота и сенки...
Църквите изчезват последни. Сриват ги, когато дойде неумолимата вода и те трябва да останат на нейното дъно. Тогава довеждат затворници или хора от други краища (тукашен човек не скланя да посегне към обхванатите от мъх камъни и към избелелите фрески по стените - не от страх от провидението, друга, особена тръпка в сърцето го възпира) и тия коравосърдечни хора започват своето дело. Ангелите, изписани по високите сводове, свирят тревожно със сребърните си тръби, но остриганите мъже не ги чуват. По голите им гърбове се сипят пера от крилете на небесните създания, които се мъчат да отлетят през счупеното прозорче на кубето, но хората с кирките не усещат докосването на тия пера, пушат и къртят камък след камък...
Старият учител гледаше към църквата, която ту се изтягаше над хълма, дърпана от светкавиците, ту се смаляваше, хваната за клоните на дърветата с надеждата, че ще се задържи на земята.

На църквата също не посегнаха. Свалиха само камбаната. Овързаха я преди две години с телени въжета, направиха скеле и като я хлъзнаха по него, наместиха тежкото ѝ тяло в карусерията на един самосвал. Той тръгна по неравния път и камбаната се обади - приглупено, защото беше захлупена върхи прашния под на каросерията. Тоя глас, като прощално "сбогом", не секна, докато самосвалът не излезе из сринатото село.