По релсите

Веднъж татко ми каза, че има моменти, когато нищо не зависи от нас и трябва да се подчиним на съдбата. Беше един хладен ден в края на зимата – шести март ’43-та, крехки стръкчета се подаваха дръзко от вкочанената земя, новият живот напираше в пъпките, а Осогово бе обгърнало като в шепа родния ми Кюстендил.
- Винаги ли е така, папа? – попитах го.
- Не.
- А сега така ли е?
Той сви рамене и лицето му се сля със сивото палто.
- Не знам, Бека – погали ме по главата. – Ще ми се да ти кажа, че и сега имаме избор. Ще ми се да ти кажа, че винаги имаме избор. Само че нищо не мога да ти кажа.
И ето ме сега, седемдесет и една години по-късно, на възраст, в която бих могла да бъда майка на собствения си баща тогава, търкалят ме в количка от другата страна на земята и си задавам същия въпрос.
Имам ли избор?