Годината на магическото мислене

След смъртта на майка ми получих писмо от приятел в Чикаго, бивш свещеник от "Меринол", който интуитивно усещаше какво точно изпитвам. Смъртта на родител, пишеше той, "въпреки цялата ни подготовка и всъщност въпреки възрастта ни, разбутва разни неща дълбоко в нас, задейства реакции, които ни изненадват, отключва спомени и чувства, които сме смятали за отдавна погребани. В този неопределен период, наречен траур, ние сме като в подводница, стоим притихнали на морското дъно и слушаме дълбочинните бомби, които избухват ту наблизо, ту надалеч и ни обстрелват със спомени".

Знам защо се стремим да запазим живи мъртвите: искаме да ги запазим живи, за да ги задържим при нас.
Освен това знам, че ако самите ние искаме да живеем, идва момент, в който трябва да оставим мъртвите да си идат, да ги пуснем, да им позволим да са мъртви.
Да им позволим да се превърнат в снимка на масата.
Да им позволим да са име в попечителска сметка.
Да ги пуснем по водите.
Това знание не прави пускането по водите по-лесно.

Лудостта отшумява, но на нейно място не настъпва прояснение.

Мисля си, че си позволяваме да си представим само онези думи, без които не бихме оцелели.

Бракът е памет, бракът е време. ... Бракът не е само време:той е, парадоксално, отрицание на времето.

Животът се променя бързо.
Животът се променя за секунда.
Сядаш да вечеряш и животът такъв,
какъвто го познаваш, свършва.